— Шала? Шала с хилядата цветя? — промълви Антъни.
— Нещо много по-ужасяващо. Нещо, което обяснява цялата загадка около шала и разкрива тайната му стойност… Извинете, мисля, че това е шефа…
Наистина се чу позвъняване на звънеца. Антъни сдържаше нетърпението си, доколкото можеше и чакаше да се върне инспекторът. Вече беше съвсем спокоен за собственото си положение. Щом вземеха отпечатъци от пръстите му, щяха да разберат грешката си.
И тогава Кармен, може би, щеше да позвъни…
Шалът с хилядата цветя! Каква странна история — точно този тип истории, които са много подходящи за изключително красивото чернокосо момиче.
Кармен Ферарес…
Той се отърси от дневните си сънища. Колко дълго се бавеше този приятел, инспектора. Стана и отвори вратата. В апартамента беше странно тихо. Възможно ли бе да са си отишли? Сигурно не, без да му се обадят.
Отиде в съседната стая. Беше празна, също и всекидневната. Необичайно празна! Изглеждаше гола и разхвърляна. О, небеса! Неговите емайлирани предмети… среброто!
Обиколи като луд жилището си. Навсякъде едно и също. Беше ограбено. Всяко по-ценно нещо липсваше, а Антъни имаше много добър вкус на колекционер, що се отнася да ценните предмети.
Със стон се добра, олюлявайки се, до един стол и хвана главата си с ръце. От това състояние го извади позвъняване на входната врата. Отвори я и видя Роджърс, който каза:
— Извинете ме, сър, но господата предполагаха, че може да имате нужда от нещо.
— Господата?
— Двамата ваши приятели, сър. Помогнах им в опаковането, доколкото можах. За късмет намерих два хубави сандъка в сутерена. — Погледна надолу към пода. — Изметох сламата, колкото можах по-добре, сър.
— Опаковахте нещата тук вътре? — простена Антъни.
— Да, сър. Не беше ли по ваше желание? Високият господин ми каза да го направя и като ви видях, че сте зает и говорите с другия в малката стая, не исках да ви безпокоя.
— Не аз говорех на него. Той ми говореше, по дяволите! — изруга Антъни.
Роджърс се закашля.
— Наистина много съжалявам за необходимостта, сър — промърмори той.
— Необходимост?
— Да се разделите със своите малки съкровища.
— А? О, да. Ха, ха! — засмя се тъжно Антъни. — Вече са потеглили, предполагам. Тези… искам да кажа, тези мои приятели?
— О, да, сър, преди известно време. Сложих сандъците в таксито, високият господин се качи отново горе и после двамата слязоха тичешком и веднага потеглиха… Извинете, сър, но нещо не е наред ли?
И още питаше. Глухото стенание, което издаде Антъни, би накарало всеки да разбере…
— Благодаря, Роджърс. Нищо не е наред. Но ми е съвсем ясно, че вината не е твоя. Остави ме, искам да говоря по телефона.
Пет минути по-късно Антъни разказваше преживелиците си на инспектор Драйвър, който седеше срещу него с бележник в ръка. Инспектор Драйвър беше антипатичен човек и (помисли си Антъни) съвсем не приличаше толкова на истински инспектор! Определено неестествен. Още един учудващ пример за превъзходството на изкуството над природата.