— Продължете — подкани го детективът.
— Малко след четири господин Корнуорти излязъл от своя кабинет, който е в съседство с кабинета на господин Фарли, и се изненадал, когато видял, че репортерите още чакат. Трябвало господин Фарли да подпише някои писма и им казал, че ще е по-добре лично да му напомни, че двамата репортери все още го чакат. Влязъл в кабинета на шефа си. Изненадал се, че не видял господин Фарли, и си помислил, че стаята е празна. После съзрял стърчащ ботуш зад бюрото, което е поставено точно пред прозореца. Бързо прекосил стаята и отишъл до бюрото. Зад него открил господин Фарли, който лежал мъртъв с револвер до него. Господин Корнуорти веднага излязъл от кабинета и наредил на иконома да се обади на доктор Стилингфлийт, които пък посъветвал секретаря да уведоми полицията.
— Някой чул ли е изстрела? — попита Поаро.
— Не. Шумът от уличното движение е много силен, а и прозорецът е бил отворен. На фона на клаксоните и бръмченето на камионите би било твърде невероятно някой изобщо да го чуе.
Детективът кимна замислено и зададе следващия си въпрос:
— По кое време се смята, че е настъпила смъртта?
— Огледах трупа веднага щом дойдох — обади се Стилингфлийт. — Тоест в четири и трийсет и две. Господин Фарли бе мъртъв поне от един час.
Лицето на Поаро придоби много сериозно изражение.
— Значи е възможно смъртта да е настъпила по времето, когато той ми спомена, тоест в три часа и двайсет и осем минути.
— Напълно възможно — съгласи се лекарят.
— По револвера има ли отпечатъци от пръсти?
— Да, неговите.
— А самият револвер какъв е?
— Този, който е държал във второто чекмедже отдясно на бюрото си, точно както ви е казал — намеси се инспекторът. — Госпожа Фарли го идентифицира. Освен това трябва да знаете, че кабинетът има само една врата, тази, която води към площадката на първия етаж. Двамата репортери са седели точно срещу вратата и се заклеха, че никой не е влизал в кабинета от момента, в който господин Фарли е говорил с тях, до появата на господин Корнуорти малко след четири часа.
— Значи има всички основания да се предположи, че господин Фарли се е самоубил.
Инспектор Барнет се усмихна.
— Нямаше да има никакви съмнения, ако не беше едно обстоятелство.
— Кое е то?
— Писмото, адресирано до вас.
На свой ред Поаро се усмихна.
— Разбирам. Щом е намесен Еркюл Поаро, веднага изниква подозрение за убийство.
— Точно така — рече сухо инспекторът. — Но след като ни обяснихте всичко…
— Един момент — прекъсна го Поаро и се обърна към госпожа Фарли. — Съпругът ви някога бил ли е хипнотизиран?
— Никога.
— Изучавал ли е някога хипноза? Интересувал ли се е от този въпрос?
— Мисля, че не — поклати тя глава. После изведнъж сякаш самообладанието й я напусна и тя простена: — Този отвратителен сън! Толкова необичайно! Да го сънува… нощ след нощ… и накрая… е бил заловен в капана на смъртта!
Поаро си спомни как Бенедикт Фарли му беше казал: „И аз правя онова, което наистина искам да направя. Да сложа край на живота си.“
— Минавала ли ви е мисълта, че съпругът ви може да посегне на живота си? — попита той.
— Не… но… понякога беше много странен…
— Татко никога не би се самоубил! — прозвуча ясният и леко ядосан глас на Джоана Фарли. — Твърде много се пазеше.
— Знаете ли, госпожице Фарли — намеси се доктор Стилингфлийт, — хората, които говорят за самоубийство, най-често не го правят. Ето защо понякога самоубийствата изглеждат безпричинни.
— Ще ми позволите ли да разгледам стаята, в която се е разиграла трагедията? — попита Поаро и стана.
— Разбира се. Доктор Стилингфлийт…
Лекарят го придружи до горе.
Кабинетът на Бенедикт Фарли бе много по-голям от съседния на секретаря му. Беше луксозно обзаведен с дълбоки кожени кресла, дебел килим и великолепно огромно бюро.