Завиха покрай ъгъла на къщата и излязоха на една неподдържана морава. От едната й страна имаше голям изкуствен алпинеум. Над него се бе надвесила една жена. Когато я забеляза, Хорас хвана ръката на Реймънд и възкликна:
— Драги мой, виждаш ли с какво е облечена? С рокля с щамповани клонки. Точно като камериерка. Тогава, когато имаше камериерки. Един от най-приятните ми спомени от детството е пребиваването ми в една къща в провинцията. Сутрин идваше да ме буди истинска камериерка, облечена с щампована рокля и с боне на главата. Да, приятелю, наистина носеше боне с ленти. Така или иначе си беше истинска камериерка и ми носеше огромна месингова кана с гореща вода. Какви вълнуващи дни бяха!
Жената с щампованата рокля се бе изправила и се бе обърнала към тях. В ръка държеше градинарска лопатка. Изглеждаше много впечатляващо. Несресани кичури от стоманеносивата й коса безразборно падаха по раменете й, а на главата си имаше сламена шапка, която много приличаше на онези, които слагат по празниците на конете в Италия. Шарената й рокля стигаше почти до глезените. Имаше обветрено, не много чисто лице, а проницателните й очи ги огледаха преценяващо.
— Трябва да ви се извиня, че навлязохме в собствеността ви, госпожице Грийншоу — рече Реймънд Уест и пристъпи към нея. — Но господин Хорас Байндлър, който ми е гост… — Хорас се поклони и свали шапка — … е много заинтересуван в… ъ-ъ-ъ… старата история на… ъ-ъ-ъ… красиви сгради.
Реймънд Уест говореше с маниера на известен писател, който знае, че е знаменитост и може да си позволи неща, които другите не могат.
Госпожица Грийншоу обърна глава към помпозното творение зад себе си.
— Наистина е хубава къща — рече одобрително. — Построил я е дядо ми. Разбира се, много преди да се родя. Казват, че желаел да смае местните хора.
— Осмелявам се да кажа, че го е постигнал, мадам — обади се Хорас Байндлър.
— Господин Байндлър е известен литературен критик — представи го Реймънд Уест.
Жената очевидно не благоговееше пред литературните критици и никак не се впечатли.
— Гледам на къщата като на паметник на гениалността на дядо ми — обясни тя. — Разни глупаци идват тук и ме питат защо не я продам и не отида да живея в апартамент. Какво ще правя аз в апартамент? Това е моят дом. Винаги съм живяла тук. — Замълча, очевидно пренесена в миналото. — Бяхме три. Лора се омъжи за помощника на енорийския свещеник. Татко не й даде никаква зестра, защото според него божиите служители трябвало да бъдат безкористни. Умря при раждане, бебето също. Нети избяга с учителя ни по езда. Татко, разбира се, я лиши от наследство. Красавец беше Хари Флечър, но не беше добър човек. Не мисля, че Нети е била щастлива с него, така или иначе не живя дълго. Роди им се син. Пише ми от време на време, но той не е Грийншоу. Аз съм последната от рода. — Тя гордо изправи рамене и нагласи сламената си шапка. После се обърна и остро каза: — Да, госпожо Кресуел, какво има?
От къщата към тях се приближаваше жена, която до госпожица Грийншоу изглеждаше абсурдно различна. Госпожа Кресуел имаше великолепна прическа, а косата й бе боядисана в синкаво. Буклите и къдрите й бяха старателно събрани в кок. Приличаше на френска маркиза, която се готви да отиде на бал. Бе на средна възраст и облеклото й контрастираше с прическата. Роклята, с която бе облечена, би трябвало да бъде от естествена черна коприна, но всъщност бе от изкуствен плат. Въпреки че не беше едра жена, бюстът й беше впечатляващ. Когато заговори, гласът й прозвуча неестествено дълбоко. Дикцията й бе странна. Усещаше се леко колебание при изговаряне на буквата „Х“, а в края на думите силно си поемаше дъх, което навяваше на мисълта, че в далечния период на нейната младост е имала проблеми с произнасянето на думите.
— Рибата, мадам — рече тя. — Треската. Още не е пристигнала. Помолих Алфред да отиде до селото, за да я донесе, но той отказа да го направи.
Малко неочаквано госпожица Грийншоу високо се разсмя.
— Отказал е, така ли?
— Алфред, мадам, се държа много непочтително.
Госпожица Грийншоу сложи два изцапани пръста на устните си и пронизително изсвири. Сетне извика:
— Алфред! Алфред, ела тук!
В отговор на шумното повикване зад ъгъла се появи млад човек. В ръката си държеше лопата. Имаше чисто красиво лице и когато се приближи до групичката, хвърли заканителен поглед към госпожа Кресуел.