— О, не. Дано не са те! — промълви тя. Но точно те бяха. Анви се загледа напред и отново разочарованието я обзе. Беше объркала пътя и се беше отклонила значително по-наляво. И сега ако достигнеше до океана, то тя щеше да се озове върху скалите покрай които плуваше със своя водораслов сал. Трябваше да тръгне надясно, но ако това бяха преследвачи, тя нямаше да може да им се изплъзне, защото беше смъртно уморена.
Ако искаш Анви да остане на същото място да си почине малко и да събере сили, отиди на 67.
Ако искаш въпреки умората тя да се отправи надясно в търсене на правилния път, отиди на 10.
Ако се колебаеш, използвай зара. При 1 отиди на 67, а при всеки друг резултат отиди на 10.
42
Не, тя не трябваше да затваря очи в този момент, защото ако го направи, щеше да заспи. А това не трябваше в никакъв случай да става. Тя скочи и започна да се разхожда по терасата, която беше с размери приблизително ширина 3 м и дължина 10 м. Двамата преследвачи, които я последваха на пътеката, сега вече слизаха от нея и излязоха навън. Какво ли щяха да правят? Тя не забравяше, че и под терасата има поне двама, които се скриха от нейните каменни атаки. Приготви си купчинка с камъни и зачака. В един момент забеляза, че един туземец прави някакви знаци към вътрешността на залата. Анви реши, че казва нещо на скрилите се под нейната тераса. И не се излъга. Внезапно двамата изскочиха и хукнаха към входа, но и Анви не беше неподготвена. Запрати град от камъни по бегълците. Те все пак с многобройните охлузвания, предизвикани от камъните, успяха да се доберат до изхода и излязоха от пещерата. За около час Анви беше оставена на спокойствие, но след това започна някаква суетня пред входа. Донасяха някакви неща. Тя забеляза, че носят трева, клони и по-големички дървета. Те ги редяха пред входа. В съзнанието й мина една тревожна мисъл, но се надяваше, че не е това. След като издигнаха голям куп, диваците го подпалиха, като хвърляха някаква суха трева. Веднага до обонянието на Анви стигна остра задушлива миризма. Тя разбра — бяха я хванали в капан. Или трябваше бързо да излезе, или да остане и да се задуши.
Ако искаш Анви въпреки опасността да си остане на терасата, отиди на 95.
Ако искаш Анви бързо да се опита да напусне пещерата, отиди на 8.
43
Да, Анви не посмя да влезе в пещерата и докато се чудеше какво да прави, туземците със своите дивашки викове я връхлетяха. Без да се бавят, те добре я увързаха като вързоп и я занесоха в лодката на своя предводител.
Отиди на 69.
44
Анви без колебание зави надясно и продължи лудешкия си бяг. Но пътеката все повече се изкачваше нагоре и все повече се стесняваше. Хубавото беше, че повече от един преследвач не можеше да я гони, защото беше твърде тясно. Тя за миг погледна назад и видя, че туземците се бяха наредили един след друг. Пътеката рязко зави отново надясно и още по-стръмно започна да се изкачва. Анви на колене и лакти продължи. Виждаше, че пътеката завършваше с някаква площадка. Но после какво щеше да прави, сега не мислеше. Последен тласък и Анви се изтърколи на скалната площадка. Краят на пътеката беше изключително тесен, обстоятелство, което позволяваше лесната отбрана на тази твърдина, на която беше застанала Анви.
— Да отбранявам края на пътеката, но с какво? — запита се Анви.
Тя погледна многобройните и с различна големина камъни, които в изобилие се намираха на скалната площадка. Имаше съвсем малки, но имаше и доста големи. Тя веднага примъкна няколко с големината на кокосови орехи, пъпеши и дини. Така подредила своя арсенал, тя зачака, като с едно око поглеждаше през ръба надолу по пътеката.
Първият се появи, но само за миг, защото получи като подарък солиден камък, голям колкото кокосов орех. Той с крясък отскочи назад, като събори човека зад себе си, който от своя страна презглава се затъркаля назад, помитайки всичко, което стоеше на пътя му. Анви се усмихна. Първата атака на туземците претърпя пълно фиаско. Тя се протегна доволно и зачака. Някъде зад завоя упорито се провеждаше съвет. Анви не си губи времето, а стъкми солидна купчинка от камъни, които бяха нейното чудесно оръжие срещу тези разбойници. Изведнъж с дивашки викове по пътеката се втурнаха трима души. Крещяха колкото им глас държи. Но Анви този път беше подготвила по-голям камък, който рязко запрати, но за нещастие той подмина първия нападател и удари в крака втория, който с рев отскочи назад. Но третият очакваше нещо подобно и плътно се прилепи към едната страна, а остави съплеменника си да се търкаля надолу. Анви веднага взе втори камък и го запокити, защото първият туземец беше на някакви си десетина метра. Тя не успя и този път да го уцели и камъкът се търколи безгрижно надолу по пътеката. Веднага хвърли трети камък, който беше голям колкото пъпеш и й бяха нужни и двете ръце. Като застана права и с ръце над главата си, тя го метна по застрашително приближаващия дивак. Този път камъкът удари право в гърдите човека, който през глава се затъркаля по наклона. Оставаше само един, но да продължи ли да защитава тази позиция или да бяга? Това беше въпросът, който й се въртеше в главата. Тя извърна поглед и видя, че пътеката продължаваше да се изкачва нагоре и завършваше пред един скален вход, но какво имаше в този вход тя не знаеше.