Ако искаш Анви да продължи в същата посока, тоест да бяга към брега, отиди на 41.
Ако искаш Анви да се върне в езерото и да се опита да се добере до отсрещния бряг, отиди на 66.
73
Анви чувстваше, че просто всеки момент ще се разбие и няма да оцелее от този воден кошмар. Бученето на бързея беше толкова силно, че дори да викаше, нямаше да чуе собствения си глас. Тя прелиташе на косъм покрай скали, чиито краища можеха всеки миг да набучат лодчицата й като на шиш. Но в един момент изведнъж лодката тупна и заплава много бавно, а шума бързо се отдалечаваше.
— Адът май свърши — каза си Анви. Но ако свърши водният ад, то се задаваше друг. Тя забеляза по левия бряг няколко туземци, които в следващия миг я видяха и нададоха ужасяващ вой. Тя веднага се зае с веслото и въпреки че течението я носеше, тя загреба панически. След един остър завой на реката Анви видя, че реката се влива някъде. След още няколко минути тя видя, че това е същата лагуна, в която беше влязла със своя водораслов сал. Но туземците приближаваха плувайки зад нея, а тези по брега се движеха почти успоредно. Имаха много здрави крака и течението не успяваше да помогне много на Анви. Но все пак тя се бореше и изведнъж изскочи от течението право в лагуната-залив. Продължи да размахва греблата, но вече течението не й помагаше и лодката осезателно забави ход. Първият плувец, който се беше откъснал значително по-напред от останалите, наближаваше лодката. Той протегна ръка да се хване за борда, но в този момент Анви му нанесе рязък и точен удар с греблото. Дивакът изкрещя и веднага отдръпна ръката си, но Анви не искаше да изпусне предимството си и с втори замах цапардоса воина по главата. След това веднага започна отново да гребе, но сили тя почти нямаше. Беше включила тялото си на автопилот и действаше по-скоро машинално посредством своето подсъзнание, отколкото с ясна мисъл. Детето усети, че е в тежка хипогликемия. Но нямаше възможност нищо да хапне, за да може да възстанови нивото на кръвната си захар. Анви продължи да гребе немощно, а преследвачите й очевидно я настигаха. Успоредно на лодката от двете страни започнаха да плуват по няколко воини. Може би искаха да я обградят и след това да я атакуват. Тя проумя това, но нищо не можеше да направи. Плувците се държаха на разстояние, защото видяха какво се случи с дръзкия им другар. Те все повече обкръжаваха лодката на Анви; оставаше един малък процеп незаето място и той беше точно от към носа. Анви натисна веслото и лодката отново успя за миг да се измъкне, но веднага в следващия момент забеляза, че от реката изскачат няколко пироги претъпкани с туземци.
— Е, това беше — каза си Анви.
Пирогите бързо я настигаха, а Анви почти се беше отказала, но все пак механично гребеше. Плувците се отдръпнаха, а лодките с преследвачите бяха само на няколко дължини зад Анви. Вече доволно потриваха ръце, че плячката отново ще падне в ръцете им.
В този миг Анви не можа да повярва, точно срещу нея напредваха две лодки. А в следващата секунда започнаха изстрели. Гърмежите бяха толкова силни, че Анви инстинктивно посегна да запуши ушите си.
Това беше и последното нещо, което помнеше. Анви изпадна в диабетна кома. Голямото психическо напрежение и физическо натоварване доведоха дотам, че детето беше изчерпало всичките си сили. За щастие инсулиновата помпа работеше и без нейната намеса. Трансмитерът подаваше данните към помпата и при нужда тя автоматично вкарваше инсулин в детското тяло. Но положението с храната не беше никак добро. Винаги след доза инсулин диабетикът трябва да поеме храна, за да не изпадне в хипогликемия.