Ако искаш Анви да затвори очи, отиди на 20
Ако искаш Анви да продължи да наблюдава зорко врага, отиди на 42.
79
Анви извади късмет, защото ако се беше прехвърлила през перваза, долу я чакаше акулата. Но за щастие дивакът протегна бързо яката си ръка и я хвана здраво. Но дали беше за щастие или за нещастие? Тя веднага беше добре увързана от диваците и положена във вождовата лодка.
Отиди на 69.
80
Разбира се, че бягството трябваше по най-бързия начин да продължи, защото след като момчето я беше открило, то можеше и други да се навъртат наоколо. Тя откъсна снопче трева, с която запуши устата на момчето. А лианеното въже, с което то се беше препасало, послужи на Анви да му върже ръцете. След като ги върза на гърба, тя го привърза към едно дърво, за да не може с пълзене и търкаляне да се отдалечи. Тя отново отиде при лодките.
Отиди на 87.
81
Разбира се, че Анви за никъде не бързаше. За нея беше най-важно безопасно да се придвижи до острова. Днес вече беше допуснала достатъчно глупави грешки, за да ги увеличава. И само след миг се поздрави за решението си да продължи да се придвижва със своите водорасли. Перката се мярна на около стотина метра, близо до входа на лагуната. Анви потри доволно ръце, че този път разумът й надделя над детското в нея. Сега само трябваше много да внимава за перката, да не се промъкне чудовището без да го види и да й отхапе ръцете. Бавно, много бавно тя продължи да гребе към острова. Най-сетне, както й се стори след цяла вечност, тя достигна покрайнините му. Сега трябваше да избере място за спиране. Видя една скална тераса на нивото на водата. Чудесно място, а имаше и достатъчно камъни върху терасата, с които можеше да задържи сала да не би случайно да му хрумне да отплава. Тя се приближи към това място и леко скочи на скалата. С помощта на по-дълги водорасли успя да закрепи сала о скалата. Разбира се, че тук той можеше да я чака, защото нямаше вълнение — ако имаше силни вълни или течение, водораслите нямаше да издържат на напора им. И точно в този момент водораслите не издържаха на един чудовищен натиск. Перката с трясък се заби в средата на островчето и го завлече на няколко метра, но това беше достатъчно и свързващите водорасли не издържаха, като се скъсаха шумно. Скалната тераса беше нагрята от слънцето. Анви не можа повече да задържи своето същество нащрек. Щом се почувства в безопасност, тя рухна на скалата и загуби съзнание. Последната й мисъл беше:
— Какво щеше да стане с мен, ако секунда по-рано перката беше пронизала водорасловата суша?
Анви не знаеше, че беше попаднала от трън, та на глог, както някои казват, че бил по-висок. Но положението на авантюристката въобще не беше розово. Онези фигурки по ръба на скалите не й се бяха привиждали, а те наистина съществуваха и бяха първокласни диваци. Те бяха зорко следили младото момиче и като видяха, че тя акостира на острова, започнаха да се съвещават какво да правят, за да могат да я заловят. Туземците от това племе бяха изключително кръвожадни и сред останалите племена, които имаха допир до тях, се говореше, че те са канибали. Но диваците бяха видели какво се случи с водорасловото островче и разбраха, че плувайки няма да могат безопасно да се доберат до острова в средата на лагуната. В лагуната се вливаше река, която очевидно не беше малка. Част от туземците тръгнаха по брега на реката и след по-малко от половин час докараха три пироги. Във всяка пирога спокойно се настаниха по петима воини и загребаха към острова, като го наближаваха с шеметна бързина. Този път Анви нямаше какво да прави, дори да не беше в безсъзнание.