— Аз живея в Блакхит с родителите си, господин Холмс, но понеже снощи се наложи да остана до късно у господин Олдакр, преспах в хотела в Норуд. Сутринта излязох оттам и нищо не знаех за престъплението, докато във влака не прочетох това, което вие току що узнахте. Изведнъж аз осъзнах невероятното положение, в което се намирам, и побързах веднага при вас, за да ви поверя съдбата си. Не се и съмнявам, че щяха да ме арестуват или в кантората ми, или у дома. През цялото време чувствувах, че някакъв човек ме следи. Боже мой, какво е това?
Раздаде се звън и по стълбите се чуха тежки стъпки. След това на вратата се появи нашият стар приятел инспектор Лестрейд. Зад гърба му заничаха двама въоръжени полицаи.
— Господин Джон Хектор Макфарлан? — запита Лестрейд.
Нашият нещастен посетител пребледня още повече.
— Задържам ви за предумишлено убийство на Джоунас Олдакр от Норуд!
Макфарлан се обърна към нас отчаян и като пребит отново падна на стола.
— Една минута, Лестрейд — каза Холмс. — Половин час по-рано или по-късно не може да има значение за вас. Господинът току що искаше да ни разкаже тази крайно любопитна случка, нещо, което надявам се, сигурно ще ви помогне и на вас.
— Мисля, че не е трудно да се изясни — рязко отвърна Лестрейд.
— Така или иначе, с ваше разрешение, аз съм любопитен да чуя неговия разказ — каза Холмс.
— Ще трябва да удовлетворя молбата ви, господин Холмс, нямам право да ви откажа, тъй като вие два пъти помогнахте на полицията и ние в Скотланд Ярд сме ви задължени — отвърна Лестрейд. — Независимо от това аз трябва да остана при задържания и да го предупредя, че всичко, което той ще каже, може да се използува в негова вреда.
— Аз не желая нищо повече — каза нашият посетител. — Това, за което моля, е да бъде изслушан.
Лестрейд погледна часовника си и рече:
— Давам ви половин час.
II.
— Преди всичко трябва да знаете — започна Макфарлан — че Джоунас Олдакр ми беше съвсем неизвестен. Като име го знаех от моите родители, с които преди много години е поддържал някаква връзка, но явно после, са се разделили. Поради това останах много учуден, когато вчера, около три часа, той дойде при мен в кантората. Учудването ми порасна, когато узнах целта на посещението му. Той държеше в ръцете си няколко листчета от бележника си, покрити с драсканици — при тези думи младият човек извади листчетата и ги сложи на масата. „Това е моето завещание — рече той. — Искам да го оформите законно, господин Макфарлан. Ще почакам тук, докато свършите тази работа“. Аз се заех със завещанието и можете ли да си представите степента на вълнението ми, когато разбрах, че с малки изключения, господин Олдакр завещава на мен цялото си имущество. Той беше един доста странен човечец, приличаше ми на пор, имаше бели клепки. Когато го погледнах, ми се стори, че в проницателните му очи открих, че той добре се забавлява с този случай. Продължих да чета завещанието и продължавах да не вярвам на очите си. Но господин Олдакр ми обясни, че той не е женен, че няма Нито един жив близък роднина и че на млади години е бил приятел с моите родители, чувал е за мен много добри отзиви и че парите му ще попаднат в добри ръце. Разбира се, аз можех само да му бъда благодарен. Завещанието му беше написано както трябва, преписано, подписано и заверено от моя помощник. Ето го — написано е на синя хартия — а това — и той посочи листчетата — са черновите на завещанието. После господин Олдакр ми обясни, че има още някои документи-квитанции, които аз трябва да видя и да проуча. Освен това той подчерта, че няма да бъде спокоен, докато не се свърши цялата тази работа, поради което ме помоли да отида вечерта в дома му в Норуд. „Помнете, дете мое, че не трябва да споменавате за нищо пред родителите си, докато не приведем всичко в ред. Така изненадата ще бъде пълна.“ Той много настояваше на това и аз му дадох дума, че ще мълча.
— Не можете да си представите, господин Холмс, че не можех да му откажа каквото и да е, предвид на чувствата, които ме бяха обзели. В определен смисъл за мен той беше благодетел. Ето защо с телеграма съобщих на родителите си да не ме очакват за вечеря, тъй като имам важна работа и не зная кога ще се прибера у дома. Господин Олдакр ме беше предупредил, че иска да вечеря с мен не по-рано от девет, тъй като до това време нямало да си бъде вкъщи. Успях да открия дома му доста трудно, беше вече девет и половина, когато влязох у тях и…
— Един момент — прекъсна го Холмс. — Кой ви отвори вратата?