В главата му се появи мимолетната идея да се обади на Франк и Джули, или да посети бара на Тед Донаван, но някаква необяснима отпуснатост го остави да се втренчи безсмислено в движенията на волана, без да обръща внимание на външната обстановка.
Същата вечер, въпреки опасността от закъснение за работа на следващия ден, Чарлз Медоу изпи второто хапче приспивателно.
Глава 4
Хенри Биши разказва за част от ежедневието в СИМАКС. Франк Гарсиа споделя с него своите опасения
Предишната вечер тържествено бях връчил на Бъди ключа от решетката на работилницата. Разреших му да разглобява и сглобява каквото намери в нея, момчето едва не умря от радост. Бедната ми фантазия не можа да измисли друго занимание, ала по всичко личеше, че бях постъпил правилно.
Тази сутрин споменът за благородната постъпка ме издигаше в собствените ми очи и приповдигаше настроението ми. По пътя към 26-а улица пикапът изигра поредния си номер, за да го развали. Докато се ровех в кабелите под капака и проверявах сигурността на връзките, внезапно и мина учудващо проста мисъл: отдавна имах възможност да заменя колата с нова. Идеята трябваше да се появи доста по-рано, вероятно дългогодишните ми отношения с традиционалистите бяха нарушили по-бързото й развитие.
Минутите се изнизваха неусетно, но не откривах повредата. Опасността от закъснение ме правеше все по-нервен, защото идиотската дисциплина в СИМАКС изискваше пристигане и напускане на сградата в точно определен час. В промеждутъка между тези часове престоят на всичките й обитатели приличаше на комична, донякъде жалка бутафория, предназначена да имитира работна заетост.
Лично аз имах дни, през които се чудех какво да правя. Обикновено умирах от скука и безцелно се шляех по етажите. Съзнавах, че тази привилегия ми дава предимство пред останалите служители: те не можеха да си позволят същото и стояха като наказани зад бюрата си. Зоркото око на Джеймс Боулдинг Фърпоу ги следеше от телевизионните камери, окачени по ъглите на стените. Горките нещастници бяха принудени непрекъснато да се взират в екраните на компютрите. По този начин нещо, което можеше да се свърши за броени минути, се проточваше толкова дълго, колкото позволяваше персоналната издръжливост на имитатора на заетост. Въпреки това за неявяване навреме на работа се пишеха дълги обяснения, последвани от неприятна санкция — чувствителна глоба, удържана от заплатата.
Ако акумулаторният блок и слънчевите панели, вградени в покрива и стените на колата, бяха в ред, щях да продължа на електрическа тяга. Но те се намираха в същото състояние, като тези върху злощастния покрив на къщата ми. Укорявах се за обзелия ме напоследък мързел, който ми пречеше да ги ремонтирам, но това не променяше състоянието на нещата.
Най-сетне двигателят прокиха. През пуснатите стъкла от двете страни на купето нахлу мирис на недоизгоряла горивна смес, беше чудно, че все още не бях санкциониран от пътната полиция. Причината беше неправилно дозиране, износени уплътнения в работния орган и излязъл от строя катализатор, което още веднъж затвърди намерението ми да се избавя от овехтялото транспортно средство. Проклех го за последен път и някак си успях да се добера до мястото, където повече си почивах, отколкото работех, но плащаха добре.
Началото на деня не се различаваше от предишните, шефът ми не закъсня да се появи на екрана на видеофона. По непонятни причини той избягваше използването на вътрешния комутатор.
— Добро утро — усмихна се той приветливо.
— Добро утро, мистър Медоу.
— Запиши задачите за днес, ако обичаш!
Флумастерът заскърца по белия лист. Във времето на кристалните диктофони и на умни, възприемащи човешка реч компютри писането върху хартия изглеждаше архаично, но моят директор го предпочиташе. Не му се сърдех, добрите чувства към него преобладаваха — държеше се с мене съвсем приятелски.
— Това е всичко — привърши той. — Много ли ти се вижда?
— Не, мистър Медоу.
— Тогава започвай! Ако се нуждаеш от инсталационен робот, вземи един от склада на Франк. Приятна работа, Хенри!
— Благодаря, желая същото и на вас.