Той се прибра в къщи доволен и първото нещо, с което се зае, бе да изхвърли приспивателните таблетки в чинията на тоалетната. Преди да си легне, погледна кръглото лице на луната и му се стори, че тя му намигва съучастнически.
Глава 7
Хенри Биши най-сетне се убеждава за необходимостта от предстоящите действия. Той среща странен човек
Тази седмица не изобилстваше с много задачи. Започна с изкачване до осмия етаж и дребна поправка на телефона на Бен Калъди — шефа на снабдителния отдел. Използвах случая и му връчих списък с необходимите ми консумативи, след това се смъкнах до "кабинета" си и запрелиствах рекламен материал на "Форд", изпъстрен с лъскави стерео-снимки на последни модели коли. Напоследьк работите вървяха добре и приличните суми, получавани от фирмата, водеха до душевна отпуснатост — изглежда, типична за хората без проблеми. "Ако всичко ти е о’кей, очаквай да стане лошо" — казваше моят старец, а мрачната му философия непрекъснато доказваше своята валидност.
Не харесвах подобни съждения, въпреки че шестото чувство дращеше в главата ма като невъзпитана котка и противно мърмореше: "Такива като тебе са алергични към постоянни периоди на благоденствие!". За жалост, прегледът на досегашното ми битие го потвърждаваше и знаех причините: нерешителност, честност, граничеща с глупост, недостатъчна пресметливост и слаба инициатива. Тези качества на характера ме избутваха на заден план в борбата за съществуване, а редките успехи се дължаха на малката доза късмет, която съдбата милостиво ми предоставяше. Запознанството с Чарлз Медоу бе един от благосклонните й капризи, целящ да поддържа в мен определен жизнен тонус.
Вниманието ми бе привлечено от два от моделите в каталога, реших още на следващия ден да направя покупката, но същото бях решил и предишната седмица. Добрите ми намерения винаги се разтягаха като ластици, а пелените на времето майчински обгръщаха слабите им зародиши и търпеливо изчакваха някога да поникнат. Отвратителните ми качества ги поливаха с присъщата си импотентност, естествено това не бе най-добрата субстанция за превръщането им в решителни растения, годни да сътворят нещо полезно.
След втората среща с Хелън се почувствах глупав до неузнаваемост. Анализирайки себе си, реших, че държанието ми съвсем не отговаряше на възрастта на човек, преминал през брачното ложе и придобил някакъв опит с жените. А намеренията на Джули бяха достатъчно ясни и Хелън определено ми харесваше. Същевременно често се изчервявах като някоя от нейните ученички, ако все още бяха способни да го правят. Може би бяха виновни темите за разговор — създаваха хлъзгава почва под краката ми. Джули и Хелън предимно обсъждаха въпросите на съвременната литература — опасно за мене тресавище. От време на време Чарлз Медоу умело се намесваше и правеше комични забележки, след първата чаша на Франк му беше все тая, а аз се потях под мишниците, заел позата на абсолютен дръвник. Мълчах, страхувах се да не изтърся някоя глупост, макар че обичах да чета класиците на фантастичния я криминалния жанр.
Какво друго можех да направя освен да мълча? Да разказвам тъпия си живот, да.хваля жената, която избяга от мен, или да изброявам прашните уреди в работилницата? Исках да се изявя с нещо, но само отправях нещастни погледи към Хелън, а тя правеше плахи опити за контакт. "Как мислите, мистър Биши? Нали така, мистър Биши?". "Разбира се, мис Хелън. Напълно съм съгласен с вас!" И толкова. От подмишниците ми вече се разнасяше воня, присъща за всеки идиот и неунищожима от какъвто и да е дезодорант. А този идиот притежаваше нещо над раменете си, надарено със способността да мисли, да Мечтае и да се надява на бъдеща близост; най-вече да разбере, че Хелън не е безразлична към него.
След първоначалната ни среша дори не запомних двете й имена. Нейната суховато-тъничка фигура и учителският й манталитет да говори с тон, по-висок от нормалния, създаваха неприятно впечатление, но няколкото минути, прекарани заедно, заличиха тези недостатъци. Те се компенсираха от златистите й очи и обаятелната усмивка, придружени от усета за изтънчен интелект. Още тогава разбрах, че се стремя към нея, оставаше само да го покажа, което не направих.
"Дръж се, Хенри! — окуражавах себе си. — Ти можеш да говориш за толкова други неща, да говориш добре и увлекателно. Предприеми първата стъпка, нужно е!" Усещах, че малодушието постепенно ме напуска, изтласквано от натиска на неимоверно желание. Беше парливо и сладко, все още изпълнено с доста страхове.