Израснах в Дарвил, познавах всяко негово кътче, но постепенно го намразих. С Ненси си отидоха и последните ми илюзии, а за да изясня друга от причините за омразата ми, бе достатъчно да погледна на юг — към белите силуети на постройките, сгушени всред палми, към сините петна на плувните басейни и червените правоъгълничета на тенис-кортовете. Ако затворех очи, можех да си представя подстригана трева, която пружинира под краката, масички, отрупани с кристални чаши, сребърни кофички за лед и недостъпни за мене скъпи питиета. Исках да притежавам поне част от всичко това, но не бях в състояние. И досега собствениците на тези райски кътчета пристигат само през зимата — да се развличат и изпекат добре поддържаните си тела. Приличат на особени прелетни птици, отгледани с качествена храна, които нямат нищо общо с мен и града.
Надеждите на заселниците в северната част били свързани с юга. Разкошните палати имали нужда от прислуга, хотелите от келнери, готвачи и камериерки, атракциоиите от артисти и хора, доставящи силни усещания. По-бедният квартал се разраствал по-бързо. На запад достигнал до бирената фабрика, хлебозавода и мелницата, на изток — до пристанището и консервната фабрика. Те го притиснали и той тръгнал нагоре, по посока към гробището. Между двете зони на Дарвил се появил централният площад, около него се разположили банките, полицията, кметството и църквата.
Независимо от лошите ми чувства, не мога да отрека, че градът е бил добре планиран. Четните улици вървят успоредно на бреговата линия, нечетните започват да ги пресичат от най-южния плаж, раздробяват ги на строги правоъгълници и продължават на север. Това прави откриването на адреса на евентуален клиент извънредно лесно.
Северният квартал успял да достигне до 169-а улица и опрял до гробището. Тъкмо се канел да го прескочи, когато неочаквано бедствие го принудило да спре развитието си, сложило край на относителното благоденствие на жителите му и предизвикало паника. Началните десетина години на новия век довели до масовата поява на „умни“ роботи. Строителни, домашни, инсталационни, дори роботи-крупиета в игралните домове. В началото били скъпи и притежанието им се смятало за въпрос на престиж. По мое време бяха поевтинели и се мотаеха навсякъде.
Спомням си, че настъпи масова безработица. Правителството отпускаше помощи, но те се оказаха недостатъчни за поддържане на приличен живот, на който повечето от нас бяха свикнали. Полученият шок озлоби жителите, хората започнаха да нападат роботите и да ги повреждат. Други роботи ги поправяха, а разправиите с полицията и съда ни бяха в полза на нападателите. Доходите на моя старец чувствително намаляха и напълно разстроен, той не издържа. Поех малкия му бизнес, но вървеше трудно. Постепенно роботоманията затихна. Посетителите на хотелите предпочитаха да бъдат обслужвани от момичета с къси полички и дълги крака или почтителни момчета с ловки движения. За собствениците на белите палати притежанието на човешка прислуга отново се превърна във въпрос на престиж. Нещата се пооправиха и тези, които до вчера повреждаха роботи, започнаха да ги купуват за домовете си. Действително засегнати останахме само ние — дребните собственици на работилници и сервизи, барове и малки предприятия.
Бях навлязъл в средната възраст, беше късно да се преквалифицирам в келнер или фризьор, нямах и необходимата вътрешна нагласа. Някак си продължавах да съществувам, оказвах безсмислена съпротива и очаквах настъпването на края. Какъв щеше да бъде той, нямах представа. Липсата на достатъчно средства ми тежеше, роботите продължаваха да бъдат основни конкуренти — услугите им се заплащаха доста по-евтино. Повечето от тях притежаваха програми, които им позволяваха да отстраняват повреди в електрически или газови инсталации или да поправят домакински уреди, а те също бяха роботизирани. Пералните пееха песнички и се подчиняваха на устни заповеди, кафемелачките декламираха стихотворения, миксерите предлагаха рецепти за плодови коктейли, печките даваха полезни съвети. Промишлеността непрекъснато бълваше нови модели с претъпкани от чипове и микроплатки променени вътрешности. Ремонтът обикновено се свеждаше до тяхната подмяна, а не можех да си позволя лукса да ги държа на склад. Все още съществувах благодарение на традиционалистите — те мразеха нововъведенията и предпочитаха да си служат със стари, отдавна излезли от употреба прибори, с които бяха свикнали да общуват като с особен род живи същества.