— Става опасно! — възкликна Чарлз. — Предлагам да слезем в стаята на Хенри,
— Не ми пука, и тук съм добре — заяви Франк.
— Предложението беше разумно — възпротиви се Хенри.
— Мистър Медоу! — прекъсна спора барманът зад тях. — Шефът ви търси по видеофона!
— За какво съм му, по дяволите! — изруга Чарлз, но става и се запъти към бара. В помещението зад него го посрещнаха воднистите очи на Джеймс Боулдинг Фърпоу.
— Налага се веднага да върнете визитата на Ед Питър Картър. Той вече ви очаква в местния офис на "Дженеръл Илектрик".
— Мислите ли, че е възможно? — изсъска Чарлз.
— Не забелязвам нещо, което да попречи.
— По улиците хвърчат клони от дървета и ламарини. Вятърът сигурно е превишил скорост от 130 километра в час!
— По тях се движат превозни средства. — Светът винаги е бил пълен с достатъчно количество идиоти. Не принадлежа към тяхната общност и отказвам да изпълня нареждането.
— Ще бъдете санкциониран.
— Както обичате — отвърна Чарлз, въпреки че му се искаше да отвърне: "Върви на майната си!".
Все пак се почувства доволен от дребната победа. Той се върна на масата и разказа краткия епизод.
— Мръсен тип, гадно никакво нещо! — съчувствено изруга Франк. — Скоро ще му видя сметката!
— Продължава ли да е валидна уговорката за днес? — попита Хенри. — Аз лично мисля, че външните условия не са причина за провалянето и.
— Да сверим часовниците — предложи Чарлз. — В криминалните филми винаги се прави така, въпреки че едва ли ще установим някаква разлика. Съвременните технологии винаги ги произвеждат да вървят точно.
Предложението му се оказа вярно, часовниците на тримата показваха еднакво време.
— Ще слезем ли при мене? — запита Хенри.
— Няма смисъл. Всеки ще се върне на мястото си — отсече Франк. — Сградата е достатъчно стабилна, не виждам място за притеснения. И не забравяйте — точно в три!
Пред асансьорите те се разделиха. Чарлз Медоу тръгна Нагоре, Франк и Хенри в обратна посока.
— Точно в три — повтори Франк, преди да напусне кабината.
Хенри кимна и продължи надолу.
В три без пет следобед Чарлз вече не го свърташе на едно място и тръгна към последния етаж.
Две минути по-късно Хенри застана пред асансьора и в този момент осветлението угасна. След трийсет секунди аварийният генератор се включи и възстанови захранването на сградата с електричество. Той изчака отварянето на вратата, влезе и десет секунди по-късно тръгна нагоре.
Точно в три часа Франк Гарсиа махна бръмбарчето под телекамерата, отвори следващата кутия бира и се излегна блажено върху бюрото.
В три без четири минути Чарлз беше прекосил коридора на двайсет и петия етаж и бе тръгнал по тясната стълба към последния. В три без три той премина по слабо осветен коридор и се спря пред някакъв непонятен уред, който препречваше пътя му. Успя да прецени, че се намира над кабинета на Големия бос или над нещото, което наричаха така, и тропна няколко пъти върху бетонния под. Тъкмо възнамеряваше да се разсмее от удоволствие, когато върху уреда пред него светна екран и студените очи на Джеймс Фърпоу се впиха в него.
— Провалихте се, Чарлз Медоу. Не трябваше да идвате тук и ще бъдете наказан.
Едва забележимите врати отляво и отдясно се плъзнаха безшумно по водачите си и от открилите се ниши излязоха два робота, които бързо протегнаха манипулаторите си и го сграбчиха в стоманена хватка.
Докато го влачеха надолу към двайсет и петия етаж той онемя от ужас. Започна да крещи едва след като го помъкнаха към персоналния асансьор на Големия бос, за който нямаше спомени някога да е бил използван. После вратата му се отвори, но вътре липсваше кабина. Роботите го блъснаха в черния отвор, Чарлз изкрещя за последен път и викът му заглъхна в асансьорната шахта.
В три без трийсет Хенри Биши излезе от вратата на най-крайния асансьор и стана ням свидетел на сцената. След предсмъртния вик на Чарли се почувства парализиран от страх и се измъкна от вцепенението си едва след като манипулаторите на роботите се повдигнаха застрашително и те тръгнаха към него. Той изкрещя и хукна към стълбите, но за нещастие входната врата към преддверието им се оказа блокирана. Роботите застрашително приближаваха, оставаше му свободното пространство до края на коридора, но там нямаше нито врата, нито прозорец. Усети, че го облива студена пот, сърцето "му заби като на хванато птиче. Неочаквано светлината отново угасна. Ръката му все още отчаяно дърпаше дръжката на вратата и тя се отвори.