Изминаха шест часа, наближаваше полунощ. Воят на урагана се сливаше с непрекъснатите струи вода, които се изливаха върху Дарвил. Отнякъде нахлу мирис на изгоряло.
Франк инстинктивно се размърда, излезе от полудрямката, в която беше изпаднал и тикна пръст в ребрата на Хенри. Той се измъкна от прегръдката на нежен за него сън и отвори очи.
— Усещаш ли нещо? — попита го Франк.
— Не. Защо ме събуди?
— Защото смятам, че Джеймс Фърпоу предприема поредната си атака. Иска да ни унищожи и същевременно да заличи следите си. Решил е да ни опече, вместо да ни удави. Кое от двете по ти харесва?
Хенри разтри очи и едва сега съзна смисъла на казаното.
— Като че ли наистина усещам миризма. Какво ще правим?
— Ще останем по местата си, докато е търпима. И тогава, щем не щем, ще опитаме прелестите на "Бети", нямаме друга възможност.
Неприятният мирис се усилваше. Откъм асансьорите се появи дим, насядалите в близост до тях хора започнаха да кашлят.
— Време е да дадем пример, Хенри. Моментът за измъкване настъпи и Бог да ни е на помощ! Ще се помъчим да се вмъкнем в някоя кола и най-подходяща за целта ли се струва моята, ако не е отнесена от вятъра, разбира :е. Тръгвай!
Последвалите минути наподобяваха лош сън. Нагазиха в образуваното навън езеро, падаха в плитката вода и отново се надигаха, вятърът ги подмяташе като парцалени кукли. Накрая с полуптълзене-полуплуване се добраха до паркинга. Все още бяха живи, а срещу тях, макар запокитена на една страна, колата на Франк съществуваше. Летеше върху стръмното хълмче под единственото дебело дърво наоколо, останало защитено от закона. Неустойчивото равновесие, в което се намираше, позволи сравнително лесно да я върнат в нормално положение. След това се вмъкнаха в нея, като в райско убежище и едва сега обърнаха погледи назад. През пелената на дъжда прозорците на огромната сграда бълваха пламъци. Противопожарната инсталация сигурно беше блокирана от Джеймс Фърпоу.
Изглеждаше невероятно, но моторът запали.
— Сега.накъде, Франки?
— У нас, естествено. Мисля, че все пак ме очакват.
Единадесета улица приличаше на река, ала Франк реши да я прекоси. Компютърът на колата се бореше с необичайните външни условия, червеният авариен сигнал нееднократно се появяваше и изчезвате от арматурното табло. Вълните подмятаха корпуса на колата, водата стигна до глезените им, въпреки претенциите на завода производител за херметичност на купето. Хенри се прекръсти и може би това помогна да стигнат до отсрещния бряг.
— Успяхме! — извика Франк и смени командата. — По-нататък ще се придвижваме по четните улици, те нямат наклон към океана.
Ураганът продължаваше да си играе с тях. Гумите поднасяха, на някои от пресечките колата се опитваше да се завърти около собствената си ос. Компютърът коригираше курса, после всичко се повтаряше. Фасадите на околните сгради понасяха удари от най-различно естество, но все пак донякъде намаляваха силата на ураганния вятър. Изтръпнали от напрежение, те бавно се приближаваха към целта си, накрая успяха да я достигнат. Последното нещо, запечатано в измореното съзнание на Хенри, бяха лицата на Джули и Хелън, които му се усмихваха, докато го влачеха към някакво канапе. След това потъна в непробуден сън.
Глава 11
Франк Гарсиа е посетен от полицейски инспектор, следват две неприятни изживявания. За първи път в живота си той се отказва от посещение на бар.
— Какво направи, Франки? Убиха Чарли, Хенри остана без работа, ти също!
— Зная, зная — провлачвам сънено, но това не успокоява за кой ли път събудената ми съвест след почти двудневно въргаляне в леглото. Поглеждам в огледалото брадясалата физиономия и все пак си мисля, че съм докарал Джеймс Фърпоу до състояние на бяс, а СИМАКС прилича на смъртно ранено животно. Интересно дали служителите още се тълпят пред изгорените му прозорци, пред нещото, което все още стои недоубито и се промъква по телефонните линии? Достатъчно ми е да се сетя за него и да изпитам такава ненавист, каквато никога досега не съм изпитвал.
Преобличам се, напускам спалнята и излизам на стълбищната площадка, която мигновено се превръща в наблюдателен пункт. Първо, забелязвам Хенри и Хелън седнали на канапето в хола така отчаяно сплели ръце, сякаш всеки от тях се страхува да не изпусне другия, после полицейската кола спряла навън, от която излиза зализан тип с явното намерение да ме посети.