— Ще се оправи ли? — питам сестрата.
— Консултирайте се с доктор Нилс — отвръща тя хладно.
Оставам още малко край леглото, след това се запътвам към указания кабинет. Посреща ме едър мъж с атлетично телосложение, квадратните му челюсти по-скоро биха подхождали на някой център-нападател в отбор по ръгби. Ледените му сиви очи ме изглеждат внимателно и сякаш ме пронизват.
— Пациентът в стая 48, приятел съм му — проломотвам.
— Ъхъъъ… — изсумтява горилата-лекар с разбиране, но без да показва признаци ма съчувствие.
— Интересува ме състоянието му. Ще се оправи ли?
— Хъммм — изръмжава солидното тяло срещу мене и решава да проговори. — Онзи ли, дето се беше натряскал като свиня? Отдавна не бях виждал такава степен на алкохолно отравяне.
— Не отговорихте на въпроса.
— Ще се оправи. До ден, до два. Но ако отново злоупотреби по същия начин, не гарантирам. Макар че пияниците обикновено нямат задръжки.
— Благодаря. Ще продължа да се интересувам от него.
Доктор Нилс презрително повдига рамене и ме изпраща до вратата. Излизам в коридора с чувство на облекчение, на душата ми е олекнало. После се свързвам с Хенри, моля го да ме прибере от болницата и сядам във фоайето да го почакам.
Не след дълго щастливата му физиономия се появява на входа — изглежда забравил останалите неприятности.
— Карай към бара на Теди! — опитвам се да му наредя, след като съм се настанил в колата.
— Тая няма да стане — озъбва се той.
— Защо? Мислиш ли, че ми беше леко?
— Не ме интересува. Джули ни чака за обед, а Хелън е при нея.
Хелън, добре де, Хелън. Съвсем си загазил, момче, като те гледам, ще пукнеш от радост. Давай, Франки, поне веднъж в живота си бъди отстъпчив. И Франки отстъпва в името на приятелството, а после ще разказва на Хенри какво е станало досега и как скоро ще го привикат на разпит в полицията. И Франки се отпуска на облегалката, за да насочи мислите си към неоправените сметки с Джеймс Фърпоу.
Глава 12
Утешителното пристанище, наречено Хелън, и погребението на Чарлз Медоу. Хенри Биши се среща с агент от ФБР, който спасява живота му. Новите заплахи на Джеймс Фърпоу
Събитията от последните дни ме накараха да се почувствам малко объркан и същевременно извънредно щастлив. Дали аз намерих Хелън, или тя ме намери, в крайна сметка нямаше значение. По-важното бе, че всички останали неприятности престанаха да ме интересуват. Липсата на работа и предстоящите трудности изгубиха остротата си, бях като младенец, току-що прохождаща лепкавото тресавище на жизненото поприще. Сякаш бях аз и същевременно съвсем друг човек, намерил нещо отдавна жадувано и мечтано. Съдбата ми бе поднесла подарък, който не знаех дали заслужавам.
Погребението на Чарли премина спокойно, дори тривиално. Слънцето огрявате околните гробове, небето беше синьо, без нито едно облаче. Групичката смълчани хора вървеше след погребалната кола, като участници в скучен стар филм, отдавна гледан по холовизията. Без някакви особени художествени претенции и без помпозност. Едва тогава се запознах с Майката на Чарли, оказа се същата възрастна жена, с която Франк се бе сблъскал в моргата. Изглеждаше съсипана от сполетялото я нещастие, очите й бяха зачервени, пресъхнали от плач. Помислих, че може би така са изглеждали всички останали майки по света, изгубили децата си, независимо от тяхната възраст. Когато с Франк останахме последни до гроба, тя извърна глава към нас и попита:
— Бяхте ли близки приятели?
— Да — потвърдих смутено.
— Искам да узнаете нещо — продължи смазаната от болка женица. — Никога не съм била омъжена за баща му, но той основа Дарвил.
Не знаехме какво да отвърнем. Тя ни напусна и изпратихме с поглед самотната й фигура. Така и не разбрахме откъде е пристигнала, с какво се е занимавала досега и накъде отива. Тихо напуснахме гробището и нямахме желание да се съберем заедно, въпреки че случаят го налагаше. Джули и Франк се прибраха у тях, Хелън отиде в училището, а аз се насочих към собствения си дом. Не постъпихме правилно, но не можехме да направим нищо със себе си — всеки от нас се чувстваше по своему виновен за смъртта на Чарли.
Приближавайки към имота на стареца, който беше и мой, с изненада установих, че пред входната врата ме очаква елегантно облечен мъж на около четиридесет години.
— Федерален агент Дрейтън — представи се той и се легитимира. — Искам да поговоря с вас.