— Намерете ми листа и нещо за писане — заяви той неуверено.
Глава 14
Франк Гарсиа пристъпва към конкретни действия. Програмата убиец, предложена от бъди, влиза в действие. Появата на Джеймс Фърпоу. Арестуването на Джони Блиш и пожарът в дома на Хенри.
"Добре, Франки, добре го направи. Още малко усилие и ще постигнеш резултат" — говори вътрешният ми глас, а аз мълчаливо се съгласявам с него. Хората и по-специално психиатрите имат определено мнение за такива като мен, които често говорят със себе си. Но аз избягвам да разговарям на глас, освен това даже и да го правех, пак нямаше да ми пука. "Франк, ти си особен вид човек, не се притеснявай! — успокоява ме гласът в мен. — Ние всъщност сме едно цяло." Приемам, че е така, изглежда, все още не съм психясал напълно, а Джули съвсем няма да позволи това да стане.
Видеофонът промърква, включвам екрана му и срещам уплашения й поглед.
— Какво става, скъпи? Цяла нощ не си се прибирал.
— Работим, за да убием чудовището. Копието на свети Георги е почти готово, остава да наточим острието му.
— Престани с глупостите. Кога ще се прибереш? Продължавам да нижа успокоителни слова и успявам да доведа изражението на лицето й до обичайното, накрая тя прекъсва връзката. Въпреки разговора, Бъди продължава да спи на донесения от Хенри стол, преди това беше успял някак си да убеди родителите си да го оставят при нас. Но момчето си е момче и към четири часа сутринта капитулира. Джони се е заровил в листовете хартия. Пише, задрасква и отново пише. Лявата му ръка отново започва да трепери, смилявам се над него и му подавам поредна кутия бира. Виждам, че се намира на границата на издръжливостта си, но след видяното по холовизията вероятно е решил да отдаде всичките си сили за праведното дело и спасението на собствената душа.
— Ела тук — казва той по едно време и аз отивам при него. — Какво мислиш за този алгоритъм?
Мозъчните ми клетки страхливо се свиват и се опитвам да осмисля написаното. Липсата на достатъчен талант и неупражняването на собствената ми професия ме хващат за гърлото, въпреки това се старая да изстискам последните остатъци от мозъчно вещество, за да добия някакво мнение.
— Защо не огледаш предишната връзка? — изтърсвам внезапно.
Умореното лице на Джони светва. Зарадван, той отново се нахвърля върху листата, без да знае, че предположението ми не се базира на нещо съзнателно обмислено, а по-скоро върху някаква интуиция, която винаги ми е била под ръка в трудни моменти. Разбирам, че въпреки алкохолизма си, Джони продължава да си остава гений, изглежда, мозъчните му клетки винаги са били в излишък. Франки, ти още тогава не вникваше в разработките му, сега още по-малко. Той пред очите ти създава изкуствен живот, без да съзнава е влязъл в ролята на Бог, а ти се пулиш като горила в клетка, решетките на която са изградени от собственото ти невежество. "Е, стига толкова — намесва се вътрешният глас. — Не е чак толкова зле, нали ти доведе събитията дотук?"
Разсъжденията ми се прекъсват от съненото лице на Хенри, което се промъква през вратата, придружено от кой ли поред поднос със сандвичи и кафе. Горкият, доброволно прие ролята на келнер, вместо да ме напсува и да се сгуши някъде с Хелън. Нали аз го оставих без работа и заради мен едва не го пречукаха? Но хората постъпват странно, особено по-малката част от тях, надарена със склонност към алтруизъм. Ако съществуваше червена книга на добродетелите, би следвало Хенри да бъде вписан като изчезващ вид.
Бъди се събужда, разтърква очи и се прозява няколко пъти. после плахо се приближава до Джони и наднича през рамото му със страхопочитание. Сцената предизвиква чувство на умиление: малкото генийче до голямото. Интересно дали Бъди някога също ще се пропие и ще започне да пропилява таланта си?
Наближава десет. Въпреки разходките на Хенри в близката околност усещам, че комбинацията кафе-бира не е от най-удачните и главата ми се стреми към постоянно увиснало положение.
— Бъди, сядай да помагаш! — стряска ме гласът на Джони.
Поглеждам нататък. Очите му имат трескав, налудничав вид. Момчето застава пред компютъра и двамата започват почти ненормален за обикновеното човешко ухо разговор, придружен от пиукащи звуци.
— Ла не би да се справи, Джони? — запитвам сънено.
— По-късно ще разберем резултата, но смятам, че постигнах нещо — отвръща той и се накланя към Бъди.