Той пъхна под носа ми визитната си картичка. На нея беше написано:
ЧАРЛЗ МЕДОУ
Административен директор
В левия горен ъгъл с едри букви бе напечатано: СИМАКС, в долния десен, с по-дребен шрифт: 26-а улица, 1304. Следваше пощенски код, видеофонен, факсов номер. Останах озадачен. Познавах Дарвил, такъв адрес не беше възможно да съществува. Двадесет и шеста улица в южния квартал граничеше с полупустинна местност, застроена само откъм града.
— Шегувате се — отбелязах смутено. — Доскоро на този адрес нямаше нищо.
— Сега има — профъфли човечето. Съветвам ви да не се колебаете дълго, споменах, че съм старомоден. — Можех да се обадя по факса, но предпочетох да дойда лично. Исках да си създам непосредствена представа за вас, такива са ми навиците.
— Все пак трябва да зная какво ще извършвам и колко ще получавам!? Откровено казано, вие се появихте така неочаквано…
— Но тъкмо навреме, имайки предвид вашето финансово състояние. Колкото до заплащането, умножете средномесечния си доход по двадесет и ще добиете представа за нашите възможности.
Почувствах, че се изчервявам, дребосъкът направо ме купуваше. Откъде беше узнал за» плачевното ми състояние? Нали сметките в банката са шифровани, съществува и тайна на влога? Вгледах се в очите му — бяха воднистосиви и ме наблюдаваха с насмешка. Решението бе взето от него, а аз оказвах слаба съпротива и се опитвах да играя ролята на личност, която все още представлява нещо. Намерих сили да запитам:
— Все пак, с какво ще се занимавам? — попитах.
Дребосъкът ме изгледа саркастично.
— Нима във вашия случай има значение? — рече насмешливо. — Но щом настоявате, ще кажа. Контрол на работата на инсталационни роботи, дребни ремонти, изобщо момче за всичко, свързано с поддръжката на сградата и бъдещите й разширения. Доволен ли сте от обясненията?
Той се ухили, а бузата му странно подскочи — имаше тик. Заковани в мен, воднистите му очи ме наблюдаваха, без да мигнат. С клюнообразния си нос и загладените месести бузи Чарлз Медоу приличаше на бухал, но не страшен, а такъв, какъвто рисуват по картинките за деца — хитър и добродушен, същевременно малко комичен. Направих последен жалък опит да защитя достойнството си и заявих:
— Може ли да помисля?
— Правете го най-късно до утре, а ако го направите до днес — още по-добре. Кабинетът ми се намира на двадесет и четвърти етаж. Сега ви напускам, при вас е неприятно горещо.
Топчестата му фигура се изтърколи навън и ме остави объркан. Двадесет и четвърти етаж? Най-високата сграда в Дарвил принадлежеше на една от банките, но тя едва ли достигате петнайсетина етажа. Хотелите се измерваха с десетина-дванайсет. Курортното строителство не се нуждаеше от повече. Дали нямах работа с откачен маниак? Из града се навъртаха всякакви, но погледът ми отново се спря върху визитната картичка. СИМАКС напомняше нещо, сетих се. Огромна крайпътна реклама, някъде при входа на гробището. Представих си я по-ясно: красиви бели букви върху червен фон:
С И М А К С гарантира стабилност
Без съмнение фирмата съществуваше, а дребосъкът бе неин реален представител. От доста месеци не бях посещавал южния квартал, появата на нова сграда беше възможна. Освен това ме обхвана чувството, че някъде мимолетно съм виждал напористия административен директор — или в зоната на пристанището, или в бара на Тед Донаван. Реших незабавно да обмисля въпросите, които ме измъчваха на спокойствие.
— Хайде, Бъди, за днес стига толкова работа! — подканих момчето да си тръгва.
— Дддобре — съгласи се то добродушно, после мушна клещите и отвертката в джоба си. Откакто ги подарих, не се разделяше с тях.
Спуснах металната решетка на работилницата и по навик я заключих, макар и последният скитник в града да знаеше, че вътре няма нищо, което заслужава да бъде откраднато. След това повдигнах глава към поизносената табела над главата ми и прочетох:
ДЖОН БИШИ И СИН
Ремонт на уреди и инсталации
Представих си как се е гордял старецът при поставянето й. В душата ми се промъкна жалост, примесена с чувство за безпричинна вина. Неволно погалих решетката, помислих си дали някога ще я вдигна отново. С натежали крака изкачих стълбата към горния етаж, отключих вратата, преминах по пустия коридор и влязох в спалнята. Отпуснах се върху широкия матрак, купен от Ненси, и затворих очи.
Успях да се отпусна и настроението ми се поправи. Меланхолията ми бе изтикана от остър пристъп на глад, който ме подтикна да стана и да се запътя към кухнята. Внимателно изучих съдържанието на полупразния хладилник, накрая острият ми взор маркира няколко самотно сгушени яйца.