А кадията всъщност бил Хасан Шуман. И ето как протекло всичко, когато Али се заклел, че на всяко цена ще вземе роклята и тръгнал, за да я открадне, другарите му не чули нищо повече за него. Тогава Ахмед ед-Данаф рекъл:
— Мъже, вървете и търсете своя брат Али ел-Мисри!
Всички тръгнали начаса да търсят Али из града. Самият Хасан Шуман тръгнал преоблечен като кадия и когато срещнал сладкаря, познал в него Ахмед ел-Лакит; упоил го, после го вдигнал заедно със златната рокля и го донесъл в казармата. А през това време четиридесетимата мъже обикаляли да търсят Али из улиците на града; Али Китф ел-Джамал се отделил от другарите си и когато видял на едно място, че се събира тълпа хора, отишъл да види какво става там. И видял Али Каиреца, който лежал упоен сред насъбралите се, и го събудил от упойката. Когато Каиреца се събудил, той огледал хората, които се били насъбрали наоколо му, а Китф ел-Джамал му извикал:
— Ела отново на себе си!
— Къде съм? — попитал Каиреца, а Али Китф ел-Джамал и другите хора му рекли:
— Намерихме те тук да лежиш упоен, ала никой от нас не знае кой те е упоил.
А той им рекъл:
— Упои ме един сладкар и ми открадна всичко. Но къде е отишъл той?
Отговорили му:
— Никого не сме виждали, ела да вървим в казармата.
И те тръгнали към казармата, влезли вътре и намерили там Ахмед ед-Данаф. Той ги поздравил и веднага попитал:
— Казвай, Али, донесе ли роклята?
— Носех я — отвърнал Али, — носех и други неща, та дори и главата на евреина. Но по пътя ме срещна един сладкар; той ме упои и ми е задигнал всичко. — И той разказал всичко, което му се случило, и добавил: — Само да видя отново сладкаря, добре ще го накажа за това!
Тогава от една стая се показал неочаквано Хасан Шуман и попитал:
— Донесе ли нещата, Али?
А Каиреца рекъл и на него:
— Носех ги, носех и главата на евреина. Но по пътя ме срещна един сладкар и ме упои и ми открадна и роклята, и другите неща. Не го знам къде е отишъл; ако го знам къде е, ще му дам да разбере. Дали ти не знаеш къде е изчезнал той?
— Знам го къде е — отвърнал Хасан, отворил стаята и му показал упоения сладкар.
После събудили сладкаря от упойката и когато той отворил очи, видял пред себе си Али Каиреца и Ахмед ед-Данаф и четиридесетимата мъже. Той скочил и извикал:
— Къде съм? Кой ме е отвлякъл?
Хасан Шуман рекъл:
— Аз те отвлякох!
А Али ел-Мисри рекъл:
— Негоднико, на мен ли ще ми правиш такива шеги? — и понечил да го убие.
Хасан Шуман обаче извикал:
— Не посягай! Сега той е твой роднина.
— Мой роднина ли, от къде на къде? — попитал Али, а Хасан продължил:
— Това е Ахмед ел-Лакит, синът на сестрата на Зайнаб.
Тогава Али рекъл:
— Защо направи това, Лакит?
Онзи отвърнал:
— Баба ми, хитрата Далила, ми заповяда да го сторя, и то само защото Зураик, търговецът на риба, дошъл при нея и й казал: „Али от Кайро е шмекер, и то голям; той сигурно ще убие евреина и ще донесе роклята“. Тогава тя пратила да ме повикат и ми каза: „Ахмед, познаваш ли Али Каиреца?“ — „Да — рекох аз, — познавам го, нали аз му посочих пътя до казармата на Ахмед ед-Данаф.“ А тя ми рече: „Върви, хвърли мрежата си и когато той дойде с нещата, които носи, скрой му някоя шега и му задигни всичко!“ Тогава аз тръгнах да обикалям улиците на града, докато срещнах един сладкар; дадох му десет динара, срещу които той ми отстъпи дрехите си, сладкишите и таблата, и после се случи онова, което се случи.
Тогава Али ел-Мисри казал на Ахмед ел-Лакит:
— Върви при баба си и при Зураик, търговеца на риба, и съобщи и на двамата, че аз съм донесъл нещата и главата на евреина. Кажи им още: „Утре ще се срещнете с него в Държавния съвет при халифа; там той ще ви даде и откупа за Зайнаб“.
А Ахмед ед-Данаф много се зарадвал на всичко това и рекъл:
— Това, дето си изучил, няма да иде напразно, о, Али!
И когато настанало утрото, Али Каиреца взел роклята и блюдото, и тръбата, и златната верижка, и главата на евреина Азра, която набучил на едно копие; отправил се с всичко това към Държавния съвет заедно със своя чичо Ахмед и другарите си. Там те целунали пода пред краката на своя владетел. Халифът ги погледнал и съзрял сред тях един момък, когото никой мъж не превъзхождал по смелост; той попитал хората за него и Ахмед ед-Данаф отговорил:
— О, повелителю на правоверните, това е Али Зайбак ел-Мисри, главатарят на нашите другари в Кайро; той е първият от моите момци.
Халифът погледнал момъка и го обикнал, защото видял, че смелост блестяла в погледа му и говорела в негова полза, а не в негова вреда. Тогава Али хвърлил главата на евреина в краката на владетеля и рекъл: