— Най-добре — подхвана един от симулантите — може да се симулира лудостта. От нашата учителска колегия тук има двама и лежат един до друг. Единият по цял ден и цяла нощ крещи непрекъснато: „Кладата на Джордано Бруно още дими, подновете процеса на Галилей“, другият пък лае. Най-напред бавно три пъти: бау-бау-бау, а след това пет пъти бърже едно след друго: баубаубаубаубау и пак бавно и така те постоянствуват вече три седмици. И аз първоначално исках да се преструвам на луд на религиозна тема и да проповядвам непогрешимостта на папата, но после един малострански бръснар срещу петнадесет крони ми осигури рак в стомаха.
— В Бржевнов имам един познат коминочистач — подхвана друг болен, — за десет крони той такава треска ще ви докара, че ще вземете да изскочите от прозореца.
— Това не е нищо — рече един друг, — във Вършовице има една акушерка, която за двайсет крони ще ви изкълчи крака така хубаво, че ще останете сакат за цял живот.
— Моя крак го изкълчиха за пет — обади се някой от леглата край прозореца, — за пет крони и три бири.
— Моята болест ми струва вече над двеста крони — заяви съседът му, една съсухрена върлина, — няма отрова, която да не съм вземал. Аз съм жив склад на отрови. Пил съм сублимат67, дишал съм живачни пари, хрускал съм арсен, пушил съм опиум, пил съм тинктура от опиум, солил съм си хляба с морфин, гълтал съм стрихнин, пил съм разтвор от фосфор в серовъглерод и пикринова киселина. Разнебитих си черния дроб, белите дробове, бъбреците, жлъчката, мозъка, сърцето, червата и никой не знае каква е болестта ми.
— Най-ефикасното е — започна да обяснява някой откъм вратата — да си биеш подкожна инжекция с газ в ръката. Братовчед ми имаше щастие, че му отрязаха ръката под лакътя и днес войната не му създава никакви главоболия.
— Виждате ли — рече Швейк — колко нещо изтърпяваме ние всички за негово величество императора. И помпане на стомаха, и клизми. Преди години, когато служех в полка, беше още по-лошо. Там такива болни ги връзваха на козел и ги хвърляха в карцера, докато се излекуват. Там нямаше нито легла с дюшеци както тук, нито плювалници. Голи нарове и на тях лежат болните. Веднъж един се беше разболял истински от тифус, а другият до него — от вариола. И двамата ги бяха вързали на козел, а полковият лекар ги риташе в корема, защото били симуланти. После, когато умряха и двамата, работата стигна до парламента, а и вестниците писаха. Веднага ни забраниха да четем вестника, който беше съобщил за това, и направиха проверка на куфарчетата, да не би някой да е скрил забранения брой. И какъвто съм си Марко Тотев, от целия полк само у мене намериха вестника. Заведоха ме тогава на рапорт при полковия командир, а той, волът му с вол, бог да го прости, започна да ми реве да съм застанел мирно и да съм кажел кой е изпратил дописката във вестника. В противен случай щял да ми разчекне устата от едното ухо до другото и щял да ме държи затворен, докато изгния в ареста. После пък дойде полковият лекар, започна да размахва юмрук под носа ми и да крещи: „Sie verfuchter Hund, Sie schäbiges Wesen, Sie unglückliches Mistvich68, ти, мършо социалистическа.“ А аз ги гледам всичките най-открито в очите и не мигам, ръката ми на козирката, а лявата — на канта на панталоните. Те се въртят около мене, обикалят ме като песове, лаят срещу мене, а аз все си мълча. Мълча си, козирувам и лявата ми ръка на канта на панталоните. Като бесняха така около половин час, полковият командир се втурна към мене и изрева: „Ти идиот ли си, или не си идиот?“ — „Тъй вярно, господин полковник, идиот съм.“ — „Три седмици строг тъмничен затвор заради идиотизъм, два пъти седмично пълен пост, един месец под оръжие, четиридесет и осем часа връзване на пръсти69, веднага да се затвори, да не му се дава да яде, да се върже, да му се даде да разбере, че държавата няма нужда от идиоти. Ще се постараем ние да ти избием вестника от главата, говедо с говедо“ — реши след дълго буйство полковият командир. — Докато съм лежал в затвора, в казармата ставали чудеса. Командирът на полка забранил на войниците да четат изобщо, даже и „Пражки официален вестник“, на лавкаджията забранил да употребява вестници за увиване на кренвирши и сирене. Оттогава войниците се научиха да четат и нашият полк стана най-образован. Ние четяхме всички вестници, а във всяка рота съчиняваха стихове и песнички против полковия командир. А когато се случеше нещо в полка, между войниците винаги се намираше някой благодетел, който изпращаше дописка във вестниците под наслов: „Тормоз на войници“. Но и с това не се свърши. Започнаха да пишат до депутатите във Виена и да ги молят да ги защитят, а те от своя страна се заредиха да подават интерпелации в парламента и да правят изявления, че нашият полкови командир е звяр и подобни. Един министър даже изпрати комисия за разследване на случая. Тогава един войник на име Франта Хенчел от Хлубока бе осъден на две години затвор. Той бил именно войникът, дето се обърнал към депутатите от Виена заради плесника, който му ударил полковият командир на плаца. После, след като комисията си замина, полковият командир строи целия полк и заяви, че войникът си оставал войник, трябвало да си затваря устата и да служи, всяка проява на недоволство щяла да се таксува като нарушение на чинопочитанието. „Вие, негодници, си помислихте, че ще направите голямо чудо, като ми изпратите комисия — рече полковият командир. — Какво направихте? Едно голямо лайно направихте. А сега всяка рота ще мине церемониалмарш пред мене и ще повтори това, което казах.“ И така тръгваме ние рота след рота, обърнали глави надясно, с поглед към полковия командир, десните ни ръце уловили ремъка на пушката и — ревем ли, ревем: „Ние, негодниците, си мислехме, че ще направим голямо чудо, като ви изпратим комисия. Какво направихме? Едно голямо лайно направихме.“ А господин полковникът се смее, смее, чак за шкембето си се хваща от смях. Дойде ред на единайсета рота. Върви, удря крак, а когато се изравни с полковия командир, нищо, тихо, никакъв глас не се чува. Полковият командир почервеня като петел и върна единайсета рота да повтори още веднъж. А тя дефилира и мълчи, редиците само една след друга гледат нахално полковника в очите — „Ruht!“70 — викна полковият и заснова по двора, удря с бича си по кончовете, плюе наляво и надясно. Изведнъж се спря и изрева: „Abtreten!“71 — седна на крантата си и профуча през портата навън. Чакаме ние какво ще стане с единайсета рота — но все нищо няма. Чакаме ден, втори, цяла седмица — а то все нищо. Полковникът не се и яви вече в казармата за голяма радост на всички чинове, войници и офицери. После ни дойде нов полкови командир, а за стария разправяха, че бил в някакъв санаториум, понеже бил писал собственоръчно писмо до негово величество императора за бунта на единадесета рота.
69
Вид наказание в австро-унгарската казарма. Връзват се ръцете и се вдигат нагоре, така че вързаният е принуден през цялото време да стои на пръсти. — Б.пр.