— Главното е да се говори ясно — подхвърли Швейк. — Когато през 1912 година дошли в Прага мисионерите на „Свети Игнатий“, между тях имало един проповедник, който казал от амвона, че вероятно с никого няма да се срещне на небето. На вечернята присъствувал и тенекеджията Кулишек. След службата той разправял в кръчмата, че на мисионера навярно му тежали много неща на съвестта, щом обявил в църква като на публична изповед, че с никого нямало да се срещне на небето. И защо ли, казва, изпращат такива хора на амвона? Тъкмо затова винаги трябва да се говори ясно и разбрано, без усуквания. В пивницата „У Брейшковци“ преди години имаше един майстор винар, който беше свикнал на връщане от работа, и то когато беше на градус, да се отбива в един нощен локал и да се чука там с непознатите посетители. При всяко чукане той казваше: „Ние да ви, вие да ни…“ И затова веднъж един възпитан господин от Ихлава така го халоса по мутрата, че на заранта, когато рекли да изметат зъбите, съдържателят повикал дъщеря си, ученичка в пети клас, и я попитал колко зъба има възрастният човек в устата си. Тя не знаела и той ѝ изкарал два зъба, а на третия ден получил писмо от майстора винар. Извинявал му се за всички неприятности, които му причинил, и изтъквал, че не искал да каже нищо лошо, но че изобщо публиката не го разбрала. Всъщност той искал да каже: „Ние да ви извиним, вие да ни извините.“ Та така, който реши да говори двусмислици, трябва да помисли най-напред. На откровения човек, който си казва всичко направо — каквото му на сърцето, това му и на устата, — рядко ще се случи да му обършат някой по мутрата. А в краен случай, ако това му се случи няколко пъти, той си взема бележка и предпочита да си затваря устата, когато е в общество. Вярно е, че за подобни хора всеки може да си помисли, че са скрити и бог знае още какви. Именно затуй, че си мълчат, такива хора понякога ядат боя, но това вече е свързано със самата им сдържаност, със самообладанието им, защото те трябва да държат сметка, че са сами, а срещу тях има много хора, които могат да се почувствуват засегнати, и ако започнат да се бият с тях, ще ядат два пъти повече пердах. Такива хора трябва да бъдат скромни и търпеливи. В Нусле имаше един господин Хаубер. Една неделя, когато се връщал от екскурзия — ходил бил на Бартунковата мелница, — на шосето в Кундратице685 го намушкали с нож. Домъкнал се той чак в къщи с ножа в гърба и когато му събличала палтото, жена му внимателно го извадила. Още същия следобед тя използувала ножа да нареже месото за гулаша, защото бил от чиста солингенска стомана и бил хубаво наточен, а пък техните ножове в къщи били все назъбени и тъпи. Тя поискала да си набави цял комплект от такива ножове и затова взела да изпраща мъжа си всяка неделя на екскурзия в Кундратице, но той бил толкова скромен, че стигал само до „Банзет“ в Нусле. Там бил сигурен, че като седне в кухнята на пивницата, никой няма да може да го пипне и преди още някой да се опита да направи това, самият Банзет ще го изхвърли.
— Ама ти никак не си се променил — каза му школникът.
— Не съм я — отвърна Швейк, — нямаше време за такива работи. По едно време искаха да ме застрелят, но това не беше най-лошото, аз не съм си получил заплатата от дванайсети, там е работата.
— И тук няма да си я получиш, защото отиваме към Сокал и заплатите ще се изплащат чак след сражението, трябва да се пести. Ако приемем, че тая работа ще стане след две седмици, от всеки убит войник ще може да се спести по 24 крони и 72 халера, като се сметнат и добавките.