Но съдията Бернис се смяташе за толкова проницателен, че без да има някакъв материал против обвиняемия, без да знае в какво се обвинява, защо е затворен в гарнизонния затвор, само от наблюдение на държането и физиономията на доведения на разпит той винаги съумяваше да комбинира приблизително причините, поради които този човек е бил затворен в гарнизонния затвор.
Неговата проницателност и познаване на човешката психология бяха толкова големи, че един циганин, който бе изпратен от полка в гарнизонния затвор заради кражба на няколко дузини бельо (бил предаден в помощ на завеждащия склада!), бе обвинен от него в политически престъпления: говорил бил в една кръчма с някакви войници за образуване на самостоятелна национална държава от земите, които попадат под чешката корона, и от Словашко, със славянски крал начело.
„Ние имаме доказателства — беше казал той на нещастния циганин, — не ви остава друго, освен да си признаете в коя кръчма се е водил разговорът, от кой полк са войниците, с които сте приказвали, и кога е станало това.“
И нещастният циганин беше измислил и датата, и кръчмата, и полка, от който били неговите мними слушатели, а когато се връщал от разпит, избягал от гарнизонния затвор.
— Вие не искате да признаете нищо — каза съдията Бернис, след като Швейк запази гробно мълчание, — вие не искате да кажете защо сте тук, защо сте затворен? На мене обаче бихте могли да го кажете, преди да ви го кажа сам. Напомням ви още веднъж да си признаете. За вас ще бъде по-добре, защото с това ще улесните следствието и ще си намалите наказанието. В това отношение ние не се различаваме от цивилните.
— Разрешете да доложа — чу се добродушният глас на Швейк, — аз попаднах в гарнизонния затвор, понеже ме намериха на улицата.
— Как така?
— Много просто, господин съдия. Примерно аз ще ви го обясня така. На нашата улица живееше един въглищар. Той имаше съвсем невинно двегодишно момченце, което веднъж отишло пеша от Винохради чак в Либен113, където един стражар го намерил да седи на тротоара. Стражарят отвел момченцето в участъка и то било затворено там, представяте ли си — двегодишното детенце. Момченцето било, както виждате, съвършено невинно и все пак го затворили. А даже и да е знаело да говори, то пак не би могло да обясни, ако биха го попитали защо е затворено. Случаят с мене е горе-долу същият. Мене също така ме намериха на улицата.
Проницателният поглед на съдия-следователя се плъзна по фигурата на Швейк и по лицето му, но се разби в него. Такова безразличие и невинност се излъчваха от цялото същество, което стоеше пред него, че Бернис започна да ходи нервно по канцеларията и ако не беше обещал на фелдкурата, че ще му изпрати Швейк, дявол знае как можеше да свърши цялата работа.
Най-после той спря отново при бюрото си.
— Слушайте — рече той на Швейк, който безразлично гледаше пред себе си, — ако се срещнем още веднъж, вие хубаво ще ме запомните. Отведете го!
Докато връщаха Швейк в № 16, съдията Бернис заповяда да извикат щабния тъмничар Славик.
— До второ нареждане — каза той лаконично — Швейк се изпраща на разпореждането на господин фелдкурата Кац. Да се приготвят документите за освобождаването му и двама души да го придружат до господин фелдкурата.
— Да му сложим ли пранги за из пътя, господин поручик?
Съдията удари с пестник по бюрото:
— Вие сте говедо. Не ви ли казах достатъчно ясно: да се приготвят документи за освобождаване.
И всичко, което се бе натрупало този ден в душата на съдия-следователя, капитан Линхарт и Швейк, се изля като пълноводна река върху щабния тъмничар. Съдията Бернис завърши с думите:
— А сега разбрахте ли какво короновано говедо сте?
Така собствено би трябвало да бъдат наричани само кралете и императорите, но дори и простият щабен тъмничар, некоронована глава, не остана доволен. Като излезе, той срита арестанта, който почистваше коридора.
Що се отнася до Швейк, у щабния тъмничар се затвърди убеждението, че той трябва да преспи в гарнизонния затвор поне още една нощ, за да разбере от сладостите му.
Нощта, прекарана в гарнизонния затвор, принадлежи винаги към милите спомени.
До № 16 бе карцерът, мрачна дупка, откъдето и тая нощ долиташе воят на някакъв войник, комуто фелдфебелът Ржепа, по заповед на щабния тъмничар, чупеше ребрата заради някакво дисциплинарно нарушение.
Когато воят притихна, в № 16 започна да се чува пукането на въшките, които попадаха между ноктите на затворниците през време на извършваната от тях оборка.