— Не знам — отговори Швейк с добродушна усмивка, — аз нищо не знам. Така ми е било писано, види се.
— Трябва да си се родил под лош знак — осведомено отговори малкият. В гласа му трептеше съчувствие. — У нас в Ясена при Иозефов през пруската война обесили едното по същия начин. Дошли, взели го, нищо не казали и го обесили в Иозефов.
— Аз мисля — скептично каза дългучът, — че за нищо и никакво не могат обеси човека, все трябва да се намери някаква причина, та да могат да оправдаят постъпката си.
— Причини се търсят — отбеляза Швейк — в мирно време, но през време на война отделният човек не се взема под внимание. Не е ли все едно дали ще падне на фронта, или ще бъде обесен в тила? Не по врат, ами по шия.
— Я слушай, ти да не си от политическите? — запита дългучът. От тона, с който зададе въпроса, личеше, че започва да съчувствува на Швейк.
— Политически съм повече, отколкото трябва — усмихна се Швейк.
— Ти да не би да си национален социалист117? — Сега пък малкият шишко започна да проявява предпазливост. — Какво ни интересува цялата работа — рече той изведнъж, — навсякъде има толкова хора, които ни наблюдават. Поне да бяхме снели щиковете в някой пасаж, за да не ни гледат всички. Ти нали няма да избягаш? Иначе само беля ще ни докараш на главите. Нямам ли право, Тоник? — обърна се той към дългуча, който тихичко му каза:
— Можем да снемем щиковете. Той е наш човек.
Престанал беше да се съмнява и душата му бе изпълнена от състрадание към Швейк. Отбиха се в един подходящ пасаж, снеха щиковете си и дебелият позволи на Швейк да върви наред с него.
— Пуши ти се, нали? — каза той. — Ами дали… — Той искаше да каже: „Дали ще ти позволят да запушиш, преди да те обесят?“ — но не довърши изречението си, като се досети, че това не е уместно.
Запушиха и тримата. Спътниците на Швейк започнаха да му разказват за семействата си, останали в родните им места около Храдец Кралове, за жените, за децата си, за нивиците, за единствената си крава.
— Жаден съм — рече Швейк. Крачун и Малчо се спогледаха.
— И на нас ни се иска да се отбием някъде да пием по една — каза малкият, подразбрал съгласието на дългуча, — но някъде, където това няма да прави впечатление.
— Да идем в „Куклик“ — покани ги Швейк. — Ще си оставите оръжието в кухнята, кръчмарят Серабона е сокол118, няма какво да ви е страх от него. Има и оркестър: цигулка и акордеон — продължи Швейк, — там ходят и улични момичета и разни други добри посетители, които не смеят да се мяркат в Представителния дом119.
Крачун и Малчо се спогледнаха още веднъж, а след това дългучът каза:
— Да идем, Карлин е още далече.
Из пътя Швейк им разказа различни анекдоти, така че в „Куклик“ те влязоха в добро настроение и постъпиха точно така, както ги беше посъветвал той. Скриха пушките си в кухнята и влязоха в заведението, където цигулката и акордеонът изпълваха помещението със звуците на модната песен: „На Панкрац, там на билото, алея хубава извива…“
Някаква госпожица, която бе седнала на коленете на процъфтял младеж с безупречна пътека на гладко сресаната си коса, пееше с пресипнал глас: „Аз приятелка си имах, ала друг ми я отне“.
На една маса спеше пиян амбулантен продавач на сардели. От време на време той се събуждаше, удряше с юмрук по масата и профъфляше: „Не може така“ и отново заспиваше. Зад билярда под огледалото бяха седнали други три госпожици и подвикваха на един ж.п. кондуктор: „Млади господине, поръчайте ни вермут.“ Край оркестъра двама се караха. Единият видял със собствените си очи как вчера патрулът гепил някаква Маржка, другият твърдеше, че тя отишла да спи с някакъв войник в хотела „Валше“.
До самата врата седеше един войник и разказваше на няколко цивилни как бил ранен в Сърбия. Ръката му беше превързана, джобовете — пълни с цигари, които му бяха подарили цивилните. Твърдеше, че не може да пие повече, но един от компанията, плешиво старче, непрестанно го подканяше: „Пий бе, войниче, кой знае дали ще се видим вече. Да поръчам ли да ти изсвирят нещо? Обичаш ли «Сираченце останало»?“
Това беше любимата песен на плешивия старик и наистина след малко цигулката и акордеонът проточиха плачливата мелодия, при което очите на дядката се насълзиха и той запя с треперлив глас: „А щом като пораснало, за майка си питало, за майка си питало…“
От една съседна маса някой се обади:
— Маъни тиа работи. Оди копай гробища. Чувай си го за дамазлък. Разкарай се с това сираченце.
И като качулка на всичко от вражеската маса някой започна да пее: „И днес празнувам разлъка, сърце ми плаче за теб…“
117
Член на дребнобуржоазната национално-социалистическа партия през австрийско време, основана от И. В. Клофач. — Б.пр.