Получил разрешение, Швейк донесе звънеца само след половин час.
— Взех от вратата на странноприемницата „При кръстчетата“ — рече той, — цената му е пет минути страх и дълго време чакане, защото през вратата постоянно минаваха хора.
— Отивам в кафенето, Швейк, ако дойде някой, нека ме почака.
След около час дойде един възстар побелял господин с изправена стойка и строг поглед.
От цялата му външност лъхаше голям инат и злоба. Очите му гледаха така, като че ли бе изпратен от съдбата да унищожи нашата нещастна планета и да заличи следите ѝ във вселената.
Речта му бе груба, суха и строга:
— У дома ли е? Отишъл в някакво кафене? Да почакам? Добре, ще чакам и до сутринта. За кафе пари има, но да си плати дълговете — не! И това ми било свещеник, фю!
И той се изплю на пода в кухнята.
— Господине, недейте плюва тука! — обади се Швейк, като гледаше с любопитство непознатия господин.
— Още един път ще плюя, виждате ли, ей така — вироглаво рече строгият господин, като плю на пода, — не го е срам. Военен свещеник, срамота!
— Ако сте възпитан човек — забеляза Швейк, — да се отучите да плюете в чужда къща. Да не мислите, че като е световна война, можете да си позволите всичко? И се дръжте прилично, а не като уличник. Обноските ви трябва да бъдат фини, трябва да говорите учтиво и да не се държите като вагабонтин, разорахте ли, цивилни простако?
Строгият господин стана от стола си, разтрепера се от възбуда и извика:
— Как се осмелявате, аз ли не съм възпитан човек, какъв съм тогава, кажете…
— Плювалник сте — отговори Швейк, като го гледаше в очите, — плюете по пода, като че ли се намирате в трамвая, във влака или в някое обществено заведение. Винаги съм се учудвал защо слагат табелки навсякъде, че е забранено да се плюе по пода, но сега виждам, че това е заради вас. Всички трябва да ви познават много добре.
Строгият господин започна да мени цвета на лицето си и се постара да отговори с порой псувни по адрес на Швейк и фелдкурата.
— Свършихте ли речта си — спокойно попита Швейк (след като посетителят изгърмя и последното: „Негодници сте и двамата: какъвто господарят, такъв и слугата“), — или искате да допълните още нещо, преди да изхвръкнете по стълбата надолу?
Понеже бе изчерпал до дъно запаса си и не му идваше на ум никаква по-качествена псувня, строгият господин млъкна, а Швейк счете това за знак, че в случая е безполезно да чака допълнения.
И той отвори вратата, изправи там строгия господин с лице към коридора и… такъв шут би направил чест и на най-добрия играч от всеки международен футболен отбор.
Надолу по стълбите подир строгия господин се понесе гласът на Швейк:
— Втори път, като идете на гости у възпитани хора, дръжте се и вие възпитано.
Строгият господин дълго време се разхожда под прозорците и чака фелдкурата.
Швейк отвори прозореца, за да може да го наблюдава.
Най-после гостът дочака фелдкурата, който го заведе в стаята и го тури да седне на един стол срещу себе си.
Швейк мълчаливо донесе един плювалник и го постави пред госта.
— Какво правите, Швейк?
— Господин фелдкурат, разрешете да доложа. Ние с господина имахме малка неприятност заради плюенето по пода.
— Остави ни, Швейк, ние имаме да уреждаме някои работи.
Швейк изкозирува:
— Слушам, господин фелдкурат. Оставям ви.
Той отиде в кухнята, а в стаята през това време се поведе извънредно интересен разговор:
— Вие сте дошли за парите по полицата, ако не се лъжа? — попита фелдкуратът своя гост.
— Да и надявам се…
Фелдкуратът въздъхна:
— Често пъти човек изпада в такова положение, че не му остава нищо друго освен надеждата. Колко хубаво звучи думичката „надявай се“, нали тя е част от трилистника, който укрепва самочувствието на човека в хаоса на живота: „Вяра, надежда и любов.“
— Аз се надявам, господин фелдкурат, че сумата…
— Наистина, уважаеми господине — прекъсна го фелдкуратът, — мога още веднъж да повторя, че думата „надявам се“ дава сили на човека в борбата му с живота. Вие също не губите надежда. Колко хубаво е да имаш определен идеал, да си невинно, чисто създание, което дава пари назаем срещу полица и се надява, че ще му ги изплатят навреме. Да вярвате, непрекъснато да вярвате, че ще ви изплатя хиляда и двеста крони, когато аз нямам в джоба си дори и сто.
— Вие, значи… — заекна гостът.