Подир тях тичаха няколко невинни дечица, от които едното успя да увисне отзад на файтона. В тоя миг всички останали подхванаха в унисон: „Чичо, я го виж отзад, чичо, я го виж отзад!“
А Швейк биеше звънеца, файтонджията шибаше с камшика си зад файтона. На улица Водичкова една стара портиерка, членка на марианското духовно общество, с тръс догони файтона и след като фелдкуратът я благослови, се прекръсти и плю: „Юрнали ми се с господа-бога, като че ли са сто дяволи! Човек охтика може да хване!“ — и запъхтяна се върна на старото си място.
Звънецът безпокоеше най-много файтонджийската кобила, на която по всяка вероятност напомняше нещо от младините ѝ, тъй като тя непрестанно обръщаше глава, а от време на време правеше опит да затанцува по паважа.
Това бяха, значи, церемониите, за които говореше Швейк.
Фелдкуратът отиде в канцеларията, за да уреди финансовата страна на въпроса, и представи на фелдфебела-ковчежник сметка, според която трябваше да получи от касата сто и петдесет крони за светено масло и пътни разноски.
Последва спор между началника на болницата и фелдкурата, при което фелдкуратът на няколко пъти удари с пестник по масата и се изрази по следния начин:
— Недейте мисли, господин капитан, че последното помазване е безплатно. Когато командироват драгунски офицер в конюшнята, също му плащат пътни и дневни. Аз наистина съжалявам, че двамата не дочакаха да бъдат приобщени към светите тайни. Всичкото щеше да бъде с петдесет крони по-скъпо.
През това време Швейк чакаше долу в караулната.
Шишенцето със светеното масло будеше жив интерес сред войниците.
Един изказа мнение, че маслото е много подходящо за смазване на пушки и щикове.
Някакво младо войниче от Чешкоморавската височина, което все още вярваше в бога, помоли да не се говори така за тия работи, да не се намесват светите тайни в разговора. Трябвало да се вярва по християнски.
Един стар запасняк изгледа младока и каза:
— Вярвай си ти, вярвай, пък шрапнелът пак ще ти откъсне главата. Продават ни кисели краставици. Едно време в казармата идва някакъв клерикален депутат да ни говори за божия мир, който се бил спуснал над земята. Дядо господ не искал война, желаел всички да живеят в мир и да се обичат като братя. А видиш ли го, говедото, откакто е избухнала войната, във всички черкви се четат молитви за победата на нашето оръжие, за бога говорят, сякаш е някакъв началник на генерален щаб, който ръководи и дирижира войната. В тая военна болница вече колко погребения съм видял. Колко коли с отрязани крака и ръце са изкарани оттук!
— Погребват войниците голи — рече друг войник, — пък с униформите обличат други живи войници и така до безкрайност.
— Докато не победим — отбеляза Швейк.
— И тоя тиловак иска да победи — обади се от ъгъла един кандидат-подофицер. — На фронта такива като тебе! В окопите! Че да ви вдигнат на нож срещу телените мрежи, вълчите ями и минохвъргачките! Всеки може да се търкаля в тила и никому не се ще да мре.
— Мисля, че да те намушат на щик, е много хубаво — рече Швейк, — но не е лошо и да ти вкарат куршум в корема, а още по-хубаво е да те преполови бомба. Човек гледа: коремът и краката му са някак си много далече от него и всичко това му се струва толкова чудно, че той умира, преди да е могъл някой да му го обясни.
Младият войник си въздъхна от сърце. Съжаляваше младия си живот. И защо ли се е родил в това глупаво столетие, когато могат да го заколят като крава в кланицата. Защо ли е всичко това?
Един войник, по професия учител, сякаш беше прочел мислите му, се намеси в разговора:
— Някои учени обясняват войната с появата на петна по слънцето. Щом се появи такова петно, винаги настъпва нещо ужасно. Превземането на Картаген…
— Я остави тия бабини деветини — прекъсна го кандидат-подофицерът, — иди по-добре да пометеш помещението, днес е твой ред. Какво ни интересува някакво глупаво петно на слънцето. И двайсет да бяха, пак нямаше да мога да си купя нищо с тях.
— Тия петна по слънцето наистина имат голямо значение — намеси се Швейк. — Веднъж пак се беше появило такова петно и още същия ден ме биха в „Банзетите“ в Нусле. Оттогава насам винаги, когато намисля да ида някъде, предварително проверявам във вестника не се ли е появило пак някакво петно. А щом се появи — прощавай, Марче, ний сме разделени, — не влизам никъде, само така можах да оцелея до днес. На времето, когато вулканът Мон Пелие унищожи целия остров Мартиника, един професор писа в „Народна политика“, че отдавна обръщал вниманието на читателите върху голямото петно, което се било появило върху слънцето. А тя, „Народна политика“ де, не могла да стигне навреме на острова и жителите на острова си изпатили.