— Дублирам — обади се фелдкуратът, когато му дойде редът.
— Тюх, да му се не види макар — изохка той, — само с една бройка разлика.
— Хайде тогава, дублирам — каза той при втория рунд, — дубъл блинд.
— Двайсет взема — съобщи банкерът.
— Аз имам цели деветнадесет — тихо каза фелдкуратът, като сложи в банката последните четиридесет крони от стотарката, която му беше заел Швейк, за да се откупи от новото робство.
По пътя за в къщи фелдкуратът стигна до убеждението, че всичко е свършено и че Швейк вече нищо не може да го спаси: писано му било да служи на поручик Лукаш.
И когато Швейк му отвори вратата, фелдкуратът му каза:
— Всичко беше напразно, Швейк. Никой не може да избегне съдбата си. Проиграх и вас, и вашите сто крони. Направих всичко, което зависеше от мене, но съдбата е по-силна. Тя ви хвърли в ноктите на поручик Лукаш, настъпва моментът, когато ще се разделим.
— Много ли имаше в банката? — попита Швейк спокойно. — Или рядко водехте? Когато не идат карти, е много лошо, но понякога мизерията е още по-голяма, когато ви върви прекалено. На улица Здераз живееше един тенекеджия на име Вейвода. Той редовно играеше мариаш в една кръчма зад Столетното кафене. Веднъж, пак там, сам дяволът го накара да предложи: „Какво ще кажете да поиграем на двайсет и едно, а?“ И започнаха да играят, пък той държеше банката. Всички се увлякоха и мизата нарасна на десет. Старият Вейвода искаше да даде възможност и на другите да спечелят по нещо и затова постоянно повтаряше: „Чакам малшанс.“ Но не можете да си представите какъв Марко Тотев беше той тая вечер. Малшанс не идваше, банката растеше непрекъснато, цяла стотарка се беше събрала в нея. И никой от играчите вече нямаше толкова пари, че да може да дублира. Вейвода се беше цял изпотил. Освен неговото „чакам малшанс“ нищо друго не се чуваше. Останалите увеличаваха мизата по пет, но загазваха всички. Един майстор-коминочистач се ядоса, отиде си в къщи, взе пари и когато в банката имаше повече от сто и петдесет крони, дублира. Вейвода поиска да се отърве от банката и както разказваше после, имал намерение да тегли карти и до тридесет, само и само да не спечели, но вместо попа получи две аса. Престори се, че няма нищо и нарочно каза:
„Шестнайсет взема“, но майсторът-коминочистач имаше всичко на всичко петнайсет. Е, не е ли това маркототевщина? Старият Вейвода беше пребледнял вече целият и се чувствуваше много нещастен, наоколо вече всички го псуваха и си шепнеха, че играе с иле. Даже разправяха, че веднъж вече бил ял бой заради фалшива игра, макар че той беше най-честният играч. Въпреки това всички продължаваха да се изръсват в банката кронка след кронка. В банката имаше вече петстотин крони. Кръчмарят, който ги гледаше отстрани, не издържа. Тъкмо беше приготвил пари за бирената фабрика, взе ги, приседна на масата, хвърли най-напред по две стотарки, после затвори очи, завъртя стола си за щастие и каза, че дублира всичко, което е в банката. „Играем — каза — с открити карти.“ Старият Вейвода беше готов да даде не знам какво, само и само да загуби. Всички се учудиха, когато той обърна картата и се показа седморка, а той я задържа. Кръчмарят се усмихваше под мустак, понеже имаше двайсет и едно. На стария Вейвода му дойде втора седморка и той пак я задържа. „Сега ще вземете асо или десетка — каза кръчмарят язвително. — Залагам си главата, господин Вейвода, че ще изгърмите.“ Настъпи страшна тишина. Вейвода обърна картата и всички видяха трета седморка. Кръчмарят пребледня като тебешир — това били последните му пари, — отиде в кухнята, но след малко оттам дотърча момчето, което чиракуваше при него, и ни каза да идем да прережем въжето, с което Кръчмарят се обесил на дръжката на прозореца. Ние прерязахме въжето, свестихме го и играта продължи. У никого вече нямаше пари, всичко беше натрупано в банката пред Вейвода, който не преставаше да повтаря: „Чакам малшанс.“ Той на всяка цена искаше да влезе вътре, но понеже трябваше да обръща картите си и да ги нарежда на масата, не можеше да направи никаква фалшификация и да сбърка нарочно. Всички се бяха побъркали вече от голямото му щастие и решиха да продължат играта с разписки. Така те играха много часове и пред стария Вейвода се накамариха хиляди и хиляди. Майсторът коминочистач вече дължеше на банката повече от милион и половина, въглищарят от Здераз около милион, портиерът от Столетното кафене — осемстотин хиляди крони, един медик — над два милиона. Само в пинката168 имаше над триста хиляди, все на малки късчета хартия. Какво ли не прави старият Вейвода. Непрекъснато излизаше по нужда и оставяше други да го заместват, но като се върнеше, съобщаваха му, че пак е спечелил, че му е дошло двайсет и едно. Изпратиха да донесат нови карти, но и това не помогна. Когато Вейвода се спреше на петнайсет, другият пък имаше четиринайсет. Всички гледаха със злоба стария Вейвода, но най-много се пенеше един калдъръмджия, който беше вложил в играта всичко на всичко осем крони в пари. Той открито заяви, че такъв човек като Вейвода не би трябвало да ходи по земята, че би трябвало да го сритат, да го изхвърлят и удавят като кутре. Не можете да си представите отчаянието на стария Вейвода. Най-после той му намери цаката. „Отивам по нужда — рече той на коминочистача, — замести ме, майсторе.“ И така, както си беше без шапка, изтичал на улица Мисликова, за да извика полиция, намерил патрула и му съобщил, че в еди-коя си кръчма се играе хазарт. Полицаите го изпратили да се върне, като му казали, че ще дойдат веднага след него. Тогава той се върна и в кръчмата му съобщиха, че през това време медикът загубил над два милиона, а портиерът — над три. В пинката те сложили разписка за петстотин хиляди. След малко в кръчмата нахлуха стражарите и калдъръмджията извика: „Спасявайте се кой както може!“, но напразно. Конфискуваха банката и заведоха всички в полицията. Въглищарят от Здераз направи опит да се съпротивлява и затова го закараха в полицията с полицейската кола. Оказа се, че в банката е имало над половин милиард в разписки и хиляда и петстотин в брой.
168
Паничка, в която играчите слагат волни пожертвования в полза на заведението, в което се играе. — Б.пр.