— И такива работи не бях сънувал — рекъл полицейският инспектор, като видял главозамайващите суми, — та това е по-лошо от Монте Карло.
В участъка задържали всичките до сутринта, с изключение на стария Вейвода. Него като доносчик го освободили и му обещали да му дадат полагащото му се законно възнаграждение, една трета от конфискуваната банка, над сто и шейсет милиона. Но той още същата нощ се побърка от това щастие и на сутринта го видяхме да обикаля Прага и да поръчва с дузини огнеупорни каси. Ето това се казва да имаш щастие в карти.
После Швейк отиде да свари грог и цялата работа приключи с това, че когато късно през нощта Швейк го намести с мъка на леглото му, фелдкуратът се насълзи и изхлипа:
— Продадох те аз, приятелю, безсрамно те продадох. Прокълни ме, бий ме, гък няма да кажа. Оставих те аз на произвола на съдбата. Не смея да те погледна в очите. Разкъсай ме, хапи ме, унищожи ме. Не заслужавам нищо по-добро. Знаеш ли какво съм аз?
И като зарови разплаканото си лице във възглавницата, фелдкуратът прошушна тихо с нежен и размекнат глас:
— Аз съм безхарактерен тип — и заспа като заклан.
На следния ден фелдкуратът, избягвайки да срещне погледа на Швейк, излезе рано сутринта и се върна късно през нощта с някакъв дебел пехотинец.
— Покажете му, Швейк — каза той, избягвайки да го гледа в очите, — кое де се намира, за да се ориентира в домакинството ми, и го научете как се вари грог. Сутринта се явете при господин поручик Лукаш.
Швейк и новата свръзка прекараха приятно нощта във варене на грог. На разсъмване дебелият пехотинец едва се държеше на краката си и си тананикаше странна смесица от народни песни:
— „Край Ходов тече водица, милата ми там налива бирица червена. Ой, горо, горо, горице, вървели моми по пътя, на Бяла гора селякът ора.“
— За тебе не се безпокоя — рече му Швейк, — с тоя си талант ти ще се задържиш при фелдкурата.
И така този предиобед поручик Лукаш за първи път зърна честното и открито лице на Швейк, който му доложи:
— Господин поручик, разрешете да доложа: аз съм същият оня Швейк, когото господин фелдкуратът проиграл на карти.
II
Институтът на ординарците има много стар произход. Изглежда, че още Александър Македонски е имал свръзка. Положително е обаче, че през време на феодализма тая роля са изпълнявали рицарските оръженосци. Какво собствено е бил Санчо Панса на Дон Кихот? Учудва ме, че досега не се е намерил никой, който да напише историята на ординарците. В такъв случай ние бихме научили, че херцогът от Алмавир през време на обсадата на Толедо поради голям глад изял свръзката си без сол. Сам херцогът пише в мемоарите си за това събитие, като обяснява, че месото на слугата му било нежно, крехко, сочно, на вкус нещо средно между пилешко и магарешко.
В една стара швабска книга върху военното изкуство намираме наставления и за свръзките. Ординарецът от средновековието е трябвало да бъде набожен, добродетелен, правдив, скромен, храбър, решителен, честен и работлив. С една дума, той е трябвало да бъде образец на истински човек. Новото време измени много нещо в така очертания тип. Модерната свръзка по правило не е нито набожна, нито добродетелна, нито правдива. Тя лъже, мами началството си и много често превръща живота му в истински ад. Тя е лукав роб, който измисля най-различни хитро скроени трикове, за да вгорчи живота на началника си.