Сред новото поколение свръзки положително няма да намерите такива жертвоготовни създания като благородния Фернандо на херцога от Алмавир, които да позволят на началниците си да ги изядат без сол. От друга страна, виждаме, че командирите водят борба на живот и смърт със свръзките на новото време, употребяват най-различни средства, за да поддържат авторитета си. По съвкупност тия средства представлява особен вид терор. През 1912 година в Грац се гледа едно дело, в което главна роля играеше някакъв капитан, който беше умъртвил свръзката си с ритници. Той бе освободен, защото го бе направил едва за втори път. Според тия господа животът на свръзките няма никаква цена. Свръзката е само предмет, в много случаи кукла за удряне на плесници169, роб, момче за всичко. Не е чудно тогава, че особеното му положение изисква от роба да бъде хитър и лукав. Положението му на нашата планета може да бъде сравнено само със страданията на старовремските пиколо, които били напътвани към добросъвестност чрез плесници и мъчения.
Има обаче случаи, когато свръзката се издига до положението на фаворит и тогава тя става страшилище за цялата рота, целия батальон. Всички чинове се стремят да спечелят благоволението ѝ. Тя разрешава отпуските, тя спасява положението, когато е нужно да се кажат две думи пред началството, за да бъде простено известно провинение.
Тия фаворити през време на войната бяха награждавани с големи и малки сребърни медали за храброст.
В деветдесет и първи полк аз познавах няколко такива свръзки. Една получи голям сребърен медал само защото умееше по вълшебен начин да пече гъските, които крадеше. Друга получи малък сребърен медал, защото от къщи ѝ изпращаха великолепни колети с провизии, така че началникът ѝ дори през време на най-голям глад преяждаше и след това не можеше да се движи от тежест в стомаха.
Същият началник беше стилизирал доклада, с който представи свръзката си за награждаване, по следния начин:
„В боевете проявява необикновена храброст, презира опасностите и през време на най-усилена стрелба от страна на настъпващия неприятел не се отдалечава нито крачка от командира си.“
А свръзката през това време опустошаваше курниците в тила. Войната измени отношението на свръзката към началника и я превърна в най-омразно същество за войниците. Когато на пет души се раздаваше по една консерва, свръзката винаги разполагаше с цяла кутия. Манерката на ординареца винаги беше пълна с ром или коняк. По цял ден това създание дъвчеше шоколад и лапаше сладки офицерски сухари, пушеше цигарите на началника си, готвеше по цели часове и носеше нова-новеничка куртка.
Личната свръзка на офицера бе в най-интимни отношения с ординареца от ротната канцелария и богато го гощаваше с отпадъците от своята трапеза. Споделяше с него и всички други привилегии, от които се ползуваше. За да бъдат триумвират, към тях се присъединяваше и ротният фелдфебел. Тая тройка, която живееше в непосредствена близост до командира, беше запозната с всички операции и военни планове.
Най-добре осведомен за началото на операциите беше оня взвод, чийто подофицер дружеше със свръзката на ротния.
Щом свръзката кажеше: „В два и тридесет и пет ще си вдигаме чуковете“, значи, точно в два и тридесет и пет австрийските войници започваха да се оттеглят.
Свръзката беше в най-интимни отношения с походната кухня, много обичаше да се навърта около казана и си подбираше ястията, сякаш се намираше в ресторант и имаше на ръка листа на гостбите.
„Искам ребро — казваше свръзката на готвача, — вчера ми даде опашка. Сложи и малко дроб в чорбата, нали знаеш, че не ям далак.“
Най-знаменита беше обаче свръзката в създаването на паника. При бомбардировка на позициите сърцето ѝ падаше в гащите. През това време тя пазеше багажа на началника си, а също така и своя багаж в най-сигурния блиндаж и завираше глава под някое одеяло, за да не я намери снарядът. Нямаше друго желание, освен да ранят началника ѝ и по такъв начин да замине с него в тила, в дълбокия тил.
Паника свръзката насаждаше систематически и с известно тайничене. „Струва ми се, че прибират телефона“ — съобщаваше тя поверително по взводовете. И беше щастлива, когато можеше да каже: „Прибраха го вече.“
Никой повече от свръзката не обичаше отстъплението. В такива мигове тя забравяше, че над главата ѝ пищят гранати и шрапнели, промъкваше се неуморно с багажа си към щаба, дето чакаха обозите. Тя обичаше австрийските обози и с голямо удоволствие се возеше. В най-лошите случаи използуваше и санитарните двуколки. Когато се наложеше да върви пеша, тя правеше впечатление на най-съсипания човек. В такива случаи изоставяше багажа на началството си в окопите и продължаваше да мъкне само своята собственост.