Отдавна вече той трябваше да бъде произведен капитан, но тук предпазливостта му по отношение на националния въпрос не му помогна, тъй като държането му към началствата беше в истинския смисъл на думата открито. В служебните си отношения той не познаваше никакво подлизурство.
Това му беше останало от характера на чешкия селянин от Южна Чехия, където се бе родил в едно село, разположено сред гъсти гори и изкуствени рибни езера.
Но ако той беше справедлив към войниците си и не ги тормозеше, в характера му имаше и една особена черта. Ненавиждаше свръзките си, защото беше имал нещастието да попада винаги на най-противната и най-подла свръзка.
Той ги биеше по устата, удряше им плесници и се стремеше да ги възпитава с думи и дела, като не ги смяташе за войници. Ред години той водеше с тях безнадеждна борба, сменяваше ги непрекъснато и накрая въздъхваше: „Пак попаднах на подла гад.“ Свръзките си той смяташе за низш животински вид.
Особено много обичаше животните. Притежаваше канарче от Харц, ангорска котка и един пинчер. Всички свръзки, които беше сменил, гледаха животните не по-зле, отколкото поручик Лукаш се държеше с тях самите, когато извършеха някоя дивотия.
Канарчето моряха от глад, една от свръзките извади едното око на ангорската котка, колчем видеха пинчера, редовно го налагаха, а най-подир един от предшествениците на Швейк закара клетото животно на живодера в Панкрац и го остави да го убият, без да се поскъпи да плати за това от джеба си десет крони. След това той просто съобщи на поручика, че кучето избягало, когато го разхождал. Още на другия ден въпросната свръзка отиде на учение с ротата.
Когато Швейк дойде да се представи и да постъпи на служба, поручик Лукаш го заведе в стаята си и му каза:
— Препоръча ви господин фелдкурат Кац и аз бих искал да не го изложите. Имал съм досега цяла дузина свръзки и никоя не се задържа дълго при мен. Предупреждавам ви, че съм строг и наказвам най-сурово всяка подлост и лъжа. Искам да говорите винаги истината и да изпълнявате безропотно всичките ми заповеди. Като кажа: „Удавете се“, вие трябва да се удавите, даже и да не ви се иска. Какво гледате нататък?
Швейк с любопитство се беше загледал встрани към стената, дето висеше кафезът с канарчето, и сега, отправяйки добродушните си очи към поручика, отговори с мил и добросърдечен тон:
— Гледам харцкото канарче, господин поручик.
И след като прекъсна по тоя начин речта на поручика, Швейк продължи да стои по войнишки и да го гледа право в очите, без да мига.
Поручикът поиска да го среже, но като видя невинния израз на Швейковото лице, можа да каже само:
— Господин фелдкуратът ви препоръча като голям дръвник и, струва ми се, не е сгрешил.
— Тъй вярно, господин поручик, господин фелдкуратът наистина не е сгрешил. През време на редовната военна служба аз бях освободен заради идиотство, и то истинско. В полка ни тогава освободиха двама души по тая причина: мене и капитан фон Кауниц. Той, с извинение, господин поручик, като вървеше по улицата, с пръста на лявата ръка бъркаше в лявата си ноздра и в същото време с другата си ръка бъркаше в дясната. Когато идваше с нас на учение, винаги ни строяваше като за церемониален марш и казваше: „Войници, хм, помнете хм, че днес е сряда, защото утре ще бъде четвъртък, хм.“
Поручик Лукаш сви рамене като човек, който не намира веднага думи, за да изрази известна своя мисъл.
Той се разходи от вратата до срещуположния прозорец, мина покрай Швейк и обратно, при което Швейк, в зависимост от това, къде се намираше в момента поручикът, изпълняваше „глави надясно“ и „глави наляво“, и то с така подчертано невинно изражение на лицето си, че поручикът склопи очи и заби поглед в килима, каза нещо, което нямаше никаква връзка с бележката на Швейк за идиота капитан:
— Да, у мене трябва да има ред, чистота. Никой не бива да ме лъже. Обичам честността. Ненавиждам лъжата и я наказвам без милост, разбирате ли ме добре?
— Тъй вярно, господин поручик, разбирам. За човека няма нищо по-лошо от лъжата. Щом започне да усуква, загубен е. В едно село отвъд Пелхржимов имаше един учител на име Марек, който ходеше с дъщерята на горския Шнера. Последният поръча да съобщят на учителя, че ако продължава да се среща с момичето му в гората, щом го видел, щял да му вкара в задника четина и сол с пушката си. Учителят казал да го уверят, че всичко, което разправят за него, не е истина. Но веднъж, когато пак имал среща с момичето, горският се натъкнал на него и поискал да пристъпи към изпълнение на обещаната операция. Учителят започнал да се оправдава, че бил дошъл да бере цветя, после пък взел да разправя, че дошъл да лови някакви буболечки и колкото повече приказвал, толкова повече се обърквал, докато най-после, както бил уплашен, се заклел, че бил дошъл да слага примки за зайци. Тогава нашият горски го пипнал и хайде в участъка. Оттам работата стигна до съда и учителя за малко щяха да го затворят. А ако си беше казал истината, горският щеше да му вкара само малко четина и сол в задника и край. Аз съм на мнение, че е най-добре човек винаги да си признава, да е открит и когато забърка някоя каша, да дойде и да каже: „Разрешете да доложа, направих това и това.“ А що се отнася до честността, тя е много хубаво нещо, защото с нея най-далече се отива. Също като при състезанията за дълго ходене. Щом човек започва да хитрува и да потичва, веднага го елиминират. Моят братовчед излезе такъв Марко Тотев. Честният човек е уважаван, почитан навсякъде и винаги е доволен от себе си. Когато ляга да спи и може да си каже: „Днес аз пак бях честен“, той се чувствува като възроден.