— Сега аз отивам на работа — каза поручикът, — ще се върна чак през нощта, погрижете се за всичко и приведете жилището в ред. Заради своята некадърност последната ми свръзка замина днес на фронта.
След като предаде нарежданията си и относно канарчето и ангорската котка, той излезе, без да забрави да каже на вратата и няколко думи за честността и реда.
След излизането му Швейк приведе всичко в жилището в най-добър ред. И когато късно вечерта поручик Лукаш се върна у дома, Швейк можа да му доложи:
— Господин поручик, разрешете да доложа: всичко е в най-добър ред, само котката направи беля — изяде канарчето.
— Как може такова нещо? — прогърмя поручикът.
— Ето как стана, господин поручик… аз знаех, че котките не обичат канарчетата и им пакостят. Затова поисках да ги сприятеля и в случай, че мръсницата се опита да предприеме нещо, да ѝ изтупам кожуха, та да помни цял живот как да се държи с канарчето. Много обичам животните. В нашата къща живееше един шапкар, който така беше обучил котката си, че тя, след като изяде три канарчета, после не смееше дори да погледне канарче. След това то можеше да кацне преспокойно дори на гърба ѝ. Та и аз исках да опитам, извадих канарчето из клетката и ѝ го поднесох да го подуши, а тя, маймуната, преди да се усетя, му отхапа главата. Аз наистина не очаквах такава простащина от нея. Да беше врабец, господин поручик, пак нищо, ама такова хубаво канарче, чак от Харц донесено! И да бяхте видели колко лакомо го ядеше — с все перата — и мъркаше от удоволствие. Разправят, че котките не били музикални и не могли да понасят песните на канарчетата, понеже не ги разбирали, мръсниците. А как я наругах, пустата му котка, но, пазил ме бог, нищо не съм ѝ направил, чаках да се върнете и да решите какво да я правим, поразницата крастава.
Разказвайки всичко това, Швейк така открито гледаше поручика в очите, че последният, след като се бе приближил до него с известни груби намерения, се оттегли, седна на един стол и попита:
— Я слушайте, Швейк, вие наистина ли сте такова говедо?
— Тъй вярно, господин поручик — отговори тържествено Швейк. — Още от малък съм си такъв Марко Тотев. Винаги имам желание да поправя нещо, да стане хубаво, а никога нищо не излиза, само неприятности за мене и околните. Аз наистина исках да ги сприятеля, та да си се разбират, и никак не съм крив, че тя го налапа и по такъв начин свърши с приятелството. Преди години котката на Щупартови изяде дори и папагала им, защото ѝ се присмиваше и маяукаше подир нея. Но те, котките, са много жилави. Ако заповядате, господин поручик, да я очистя, ще трябва да я притисна с вратата и да дърпам, иначе няма да можем да я довършим.
И Швейк с най-невинно лице и с мила добродушна усмивка изложи пред поручика различните начини за убиване на котки. Съдържанието на разказа му бе в състояние да закара в лудницата цялото дружество за закрила на животните.
При това той прояви тънкостта на специалист, така че поручик Лукаш, забравил гнева си, попита:
— Вие, както изглежда, умеете да гледате животни? Обичате ли ги?
— Най-вече обичам кучетата — рече Швейк, — защото търговията с кучета е много износна за тоя, който умее да ги продава. Никога не съм бил добър търговец, тъй като винаги съм бил честен, но въпреки това случваше се хората да ме обвиняват, че съм им продал мърша вместо чистокръвно и здраво куче, като че ли е възможно всички кучета да са чистокръвни и здрави. И всички се интересуват преди всичко от родословието на кучето. Затова аз се принуждавах да си напечатам различни родословия и чрез тях да представям обикновения Мурджо, роден в някоя тухларна, за най-чистокръвен благородник от баварския кучкарник на Арним фон Бархайм. И наистина хората веднага се успокояваха, радваха се, че всичко се е наредило така добре и че те са станали притежатели на чистокръвно животно. Предлагах им вършовицки шпиц за лисичар, а те само изказваха учудването си защо това благородно куче, което произлиза чак от Германия, е толкова космато и няма криви крака. Така постъпват във всички кучкарници. Само да разберете какви мошеничества се правят там по отношение родословията на кучетата, има бая да се чудите, господин поручик. Кучетата, които биха могли да кажат за себе си: „Аз съм чистокръвно животно“, са наистина малко. Все ще се случи или майка му да се е самозабравила с някой изрод, или баба му, или пък да е имал няколко бащи и от всеки от тях да е наследил по нещо: от един — ушите, от друг — опашката, от трети пък — косматата си морда, от четвърти — патравите крака, от пети — ръста. А пък когато е имало дванайсет бащи, можете да си представите, господин поручик, на какво ще прилича кучето тогава. Аз купих веднъж такова куче, Балабан се казваше. Ама толкова грозно беше, нали се беше метнало на бащите си, че всички кучета страняха от него и аз го купих от съжаление, задето беше толкова изоставено. В къщи то се криеше винаги по ъглите и постоянно беше тъжно. Най-после го продадох като пинчер. Най-много зор видях, докато го пребоядисах, та да придобие цвят на сол и черен пипер. С новия си господар то попадна чак в Моравия и оттогава не съм го виждал.