Поручикът започна да проявява голям интерес към тая кинологична беседа и така Швейк можа безпрепятствено да продължи по-нататък:
— Кучетата сами не могат да си боядисват космите, както правят дамите. За това трябва да се погрижи оня, който иска да ги продаде. Когато кучето е толкова старо, че е цялото побеляло, а вие искате да го продадете за едногодишно или даже да представите старчето за деветмесечно кутренце, тогава купувате гърмящо сребро, разтваряте го и боядисвате кучето черно, така че след това то изглежда като ново. И за да добие сила, ще вземете да го храните, както се хранят конете, с арсеник, а пък зъбите му ще изчистите с шкурка, дето чистят ръждиви ножове с нея. А преди да тръгнете да го продавате на клиента, взимате и наливате в мордата му малко сливовица, за да го напиете. Кучето веднага става пъргаво, весело, лае радостно и се сприятелява с всекиго, сякаш е пиян общински съветник. Но главното си остава следното: на хората, господин поручик, трябва да им се говори, да им се говори непрекъснато, докато на клиента му се надуе главата. Ако някой поиска да купи от вас мишелов, а вие нямате под ръка нищо друго освен някое ловджийско куче, трябва да умеете да го придумате така, че той вместо мишелов да си купи ловджийско куче. Ако пък случайно имате под ръка само мишелов и някой дойде при вас да си купи зъл немски дог за пазач, тогава вие трябва да го видиотите до такава степен, че той да отнесе в джеба си джуджето мишелов вместо дога. Веднъж, още когато търгувах с животни, при мене дойде една дама, която имала папагал и папагалът един ден хвръкнал в градината. Тъкмо тогава пред вилата ѝ няколко момченца играели на индианци. Те го уловили, изскубали всичките пера от опашката му и се украсили с тях като полицаи. Папагалът не могъл да понесе тоя позор, разболял се от срам, че останал без опашка, а ветеринарният лекар пък го довършил с праховете си. Та беше дошла при мене да си купи нов папагал, възпитан, не някой простак, който знае само да псува. Какво можех да направя, като нямах никакъв папагал и не знаех да има някъде за продан. В къщи в тоя момент имах само един зъл булдог, напълно сляп. Започнах тогава, господин поручик, да навивам госпожата и ѝ говорих от четири часа след обяд до седем часа вечерта. И в края на краищата тя купи слепия булдог вместо папагала. Но това беше по-трудно и от най-трудните дипломатически преговори. Когато дамата си тръгна, аз ѝ казах: „Нека се опитат сега момчетата да му изскубнат опашката!“ Друг случай да говоря с госпожата не ми се удаде, защото тя трябваше да напусне Прага заради булдога, който изпохапал всичко живо в къщата, където живеела. Вярвате ли, господин поручик, че е много трудно да купите хубаво животно?
— Много обичам кучетата — каза поручикът. — Някои приятели, които са на фронта, взеха със себе си и кучетата си и ми пишат, че войната била поносима в обществото на такова вярно и предано животно. Вие, значи, познавате всички видове кучета и вярвам, че ако притежавах куче, вие бихте го гледали много добре. Коя порода е най-добра според вас? Говоря, разбирате ли, за такова куче, което да ми бъде другар. Имах веднъж един пинчер, но не зная…
— Според мене, господин поручик, пинчерът е много мило куче. Някои, разбира се, не го харесват заради твърдата четина около муцуната му, което го прави да прилича на току-що освободен затворник. Пинчерът е толкова грозен, че е чак красив, а при това е и хитър. Не може и да се сравнява с някакво си санбернарско куче. По-хитър е и от фокстериера. Аз знаех един…
Поручик Лукаш погледна часовника си и тури край на разговора с Швейк:
— Късно е вече, трябва да легна да се наспя. Утре пак съм зает, така че целия ден ще може да го прекарате в търсене на някой подходящ пинчер.
Поручикът отиде да спи, а Швейк легна на кушетката в кухнята и зачете вестника, който началникът му беше донесъл от казармата.
— Я гледай — учуди се той, като преглеждаше с интерес дневните новини, — султанът наградил император Вилхелм с военен медал, а аз нямам още даже и малък сребърен.