Камен Калчев
Приключенията на дървеното сандъче
Сега това обикновено дървено сандъче с ръждясала вече заключалка стои в музея на революцията на лично място и разказва на всекиго, който мине покрай него, чудните си приключения.
А някога, преди много години, то беше хубаво сандъче с желязна дръжка на капака, за да се носи по-удобно, и с тенекиени обшивки по ръбовете. Направи го най-добрият дърводелец в квартала — един млад човек с големи черни мустаци и дълга кожена престилка, която миришеше на туткал и борови стърготини.
Да, то беше хубаво сандъче, боядисано с кафява боя и лакирано, и поръчано специално на дърводелеца от една стара жена за квартирантите й — двама студенти, — които нямаха гардероб.
Отначало хазайката им предложи да слагат бельото си в сандъчето, както се бяха уговорили, а после им разреши да сядат и по него като на миндерче, понеже в стаята нямаше достатъчно столове. Студентите сядаха по него, местеха го насам-нататък, както им беше удобно, и съвсем свикнаха с него. Сандъчето търпеливо понасяше прищевките им. Те започнаха да слагат в него и книги, и моливи, че и парчета хляб, за да не го ядат мишките, а понякога, обикновено сутрин, когато бързаха да излизат, стъпваха върху облия капак и там лъскаха обувките си. С една дума, правеха всичко, каквото си искат с него и то ги търпеше, защото бяха весели и добри момчета.
Така продължи близо година. На втората година, през лятото, пристигнаха двама стражари и арестуваха единия студент. Казаха, че го арестуват, защото членувал в комсомолска организация и че бил хвърлил позиви в двора на университета. Студентът се опита да отрече, ала те направиха обиск и намериха в сандъчето няколко забранени книги. И нямаше как повече да се отрича.
— Тръгвай с нас — казаха му те, — повече не разсъждавай. Ще вземем и сандъчето като веществено доказателство.
Старата жена, като разбра, че ще й вземат сандъчето, застана пред вратата и каза решително:
— Господа, сандъчето е мое и аз ви моля да ми го оставите.
— Не, госпожа — казаха стражарите, — сандъчето е веществено доказателство и ние няма да ви го оставим.
Жената започна отчаяно да вика, ала стражарите я отблъснаха от пътя си. Тогава тя се приближи към арестувания студент, прегърна го и го помоли да пази сандъчето като очите си и да й го върне веднага, когато го освободят.
— Бъди спокойна, хазайке — каза малко учудено студентът, — ще го пазя като очите си и ще ти го върна веднага, щом като ме освободят. „Нима си струва — помисли си той — толкова сълзи и тревоги за едно малко дървено сандъче?“
И студентът замина със стражарите в полицейския участък, след това в затвора и не се върна вече никога, сякаш потъна в земята. Не се завърна и сандъчето. То вървеше след арестувания и споделяше съдбата му.
Отначало държаха сандъчето в един коридор на участъка, където стражарите лъскаха ботушите си, стъпили на капака му. След това го откараха в затвора и там стоя то дълго време в стаята на ключарите. Слагаха в него дърва за разпалване на печката си. Един ден без малко да го изгорят. Добре, че студентът настояваше упорито пред затворническата управа, та му го върнаха изподраскано и олющено. Все пак беше още здраво и читаво. Само капакът му се беше поразхлабил, поради което мъчно се затваряше, но това не беше кой знае каква голяма беда. Студентът закова и двете панти и сандъчето стана още по-здраво и по-мило на сърцето му, защото му напомняше за свободния живот и за приятелите му навън. Дори понякога студентът се облягаше на олющения капак, гледаше го и му приказваше като на живо същество. Така другаруваха те две години. На третата преместиха студента в друг затвор. Оттам той избяга и стана партизанин. Но преди да избяга, предаде сандъчето на един друг политически затворник, който скоро щеше да излезе от затвора на свобода, понеже беше излежал присъдата си. И го помоли да пази сандъчето като очите си и да го предаде след това на старата жена, която навярно още очаква и се надява да получи скъпата си вещ.
Наистина след време затворникът излезе на свобода и взе сандъчето със себе си, за да го предаде на старата жена. Ала преди да стори това, неочаквано го мобилизираха и го пратиха на границата. Разбира се, и сандъчето отиде на границата. И както е известно, войнишкият живот е много тежък: маршировки, обучения и какво ли не. И където войникът — там и сандъчето. Съсипаха го. Боята му съвсем се изтърка и олющи. Но тенекиените обшивки по краищата стояха още здрави, заковани като че ли завинаги от майсторската ръка на дърводелеца. Да, здраво и непокътнато стоеше сандъчето! Държаха в него партенки, боя за ботуши, четки, смазка за оръжието и така нататък. Славното сандъче носеше безропотно войнишката служба.