Выбрать главу

Един ден обаче и то като мнозина други стана партизанин. Напълниха го една нощ с патрони, натовариха го на един кон и го откараха бързо по тайни пътечки в планината. Там, в планината, сандъчето беше заобиколено от много хора. Отвориха му капака и същите тези хора си разпределиха патроните помежду си. А след това, без много да се бавят, го напълниха с брашно и го скриха в една землянка на сухо и скришно място. Сандъчето престоя в землянката няколко месеца. През пролетта наоколо се разнесе пукотевица и докато се разбере какво става, в землянката нахлуха стражари в сини униформи и започнаха да удрят с прикладите на пушките си по капака на сандъчето, като че ли то им беше виновно за нещо си. Едва ли не го строшиха на парчета. После го дигнаха и заедно с брашното го откараха на един кон в града. Този път не в затвора, а в участъка. И там то стоя до Девети септември, до самата победа.

И ето какво се случи именно по това време.

Един ден началникът на милицията, висок и мустакат човек, се спъна в изоставеното сандъче, както вървеше из коридора, и намръщено го изгледа.

— Какво прави това сандъче тук бе, другари? — запита той подчинените си. — Защо е тук? Кой го е оставил?

— Останало е, изглежда, от старата полиция — обясниха му подчинените.

— Как така от старата полиция — възрази началникът, като се взираше в сандъчето, — не може да бъде. Това е наше сандъче. Това сандъче съм го правил аз. Познавам си го.

Струпаха се наоколо да го гледат и започнаха да го опипват. Началникът го вдигна и го занесе в стаята си. Там той дълго го разглежда. И се увери окончателно, че това е същото сандъче, което той беше направил някога на старата жена. Взе телефона и нареди да я извикат веднага при него.

— Познаваш ли това сандъче? — запита я той, когато тя влезе в стаята му.

Жената се вгледа и се стъписа назад изненадано.

— Познавам го… Как да не го познавам! — рече тя.

И тогава стана голямото чудо, за което се разказва в тая приказка.

Старата жена коленичи до сандъчето и го прегърна разплакана с двете си ръце. След това се надигна, избърса сълзите си и помоли някогашния дърводелец и сегашния началник на милицията да разкове внимателно дъното на сандъчето. Той взе едно длето и една тесла и внимателно отпра най-напред тенекиените шевове, които опасваха краищата на сандъчето. После разглоби дъното му, което той лично беше направил някога, и там, под една дъска, измъкна някакъв пакет, увит в тънък плат.

— Какво е това? — запита той учудено жената.

Тя пое с разтрепераните си ръце пакета, поизмачкан от дългото стоене в дъното на сандъчето, и развълнувано го разгърна пред очите на всички, които бяха дошли в стаята да гледат. Като червена пеперуда затрептя коприненият пряпорец, с който незнайни някога герои бяха предвождали септемврийските дружини през 1923 година. Жената се наведе и го целуна. Наведоха се и останалите и го целунаха и те.

— Доживяхме най-после да се срещнем пак — каза жената на себе си и сълзите й отново бликнаха.

Защото тя си спомняше за мъжа си и за синовете си, и за всички ония, които бяха паднали някога в битките с това знаме…

Информация за текста

© Камен Калчев

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2008

Издание:

Приказки от български писатели

Издателство „Български писател“, 1981 г.

c/o Jusautor Sofia

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9148]

Последна редакция: 2008-09-08 08:00:00