За миг се гледаха замаяни през мъглата. Манекенът бе изчезнал напълно. Частици от него се бяха полепили по стените. Куката, на която беше окачен, се люлееше празна. Част от мазилката бе изпадала от тавана, точно оттам, където бе висял манекенът.
Бурмата пръв заговори.
— Доволни ли сте? — запита той тържествуващо. — Има мощност почти колкото на ръчна граната, само че двойно по-сгъстена.
Хемънд кашляше, като че щеше да се задуши, и бършеше кървавото петънце на бузата си, по която го бе пернало едно от парченцата на писалката.
— Да се измъкваме оттук — промърмори Мойлън задавено. — Дай му петстотинте долара и да си вървим!
— И другата ли рита така силно? — запита Хемънд Бурмата.
— И за двете експлозивът е в същите пропорции. Сами видяхте преди малко. А какво положение заема човек, когато пъхне писалката в шийката на шише мастило например и дръпне ръчката на помпичката, за да поеме мастило? Естествено, държи лицето си точно над нея, съвсем наблизо, за да следи поема ли мастило. Е, тогава гръмва. Както ви казах, нищо повече не е нужно…
— Да вървим — подкани Мойлън нетърпеливо. Той вече бе отворил вратата.
Хемънд подаде пачка пари на Бурмата.
— Това е цялата сума. А сега никому нито думица за тая работа. — Той затвори вратата на сутерена, изкачи стълбата подир шефа си и излезе в нощния мрак.
Закрачиха по осеяно с чакъл пустеещо място, където до края на един неравен, незастлан път ги чакаше кола. Качиха се. Хемънд извади ключовете и понечи да запали мотора.
Мойлън го спря, като го тупна тежко с ръка.
— Не бързай. Първо нека поседим тук една минута.
Минута-две стояха мълчаливо и нащрек, взирайки се в мрака наоколо.
— Дано никой да не е чул.
— Никой наоколо не е чул. Навред е само пустош и купища смет.
Размениха си безмълвно поглед, който показваше, че напълно са се разбрали. Хемънд отвори вратичката и пак слезе.
— Послужи си с твоя — посъветва го Мойлън спокойно.
Хемънд изчезна в посоката, отдето бяха дошли преди малко. Мойлън зачака на мястото си, като барабанеше леко с пръсти по волана.
По едно време някъде отдалеч се чу приглушен трясък. Като че ли някой бе изпуснал по невнимание тежък сандък или каса, и толкова.
Изведнъж Хемънд се появи пак до колата, запазил пълно самообладание.
— Чу ли се? — запита той, качвайки се отново.
— Слабо. Нищо особено.
— Затворих вратата на избата, за да се потули. Ето ти обратно петстотинте долара.
Мойлън спокойно ги прибра във вътрешния си джоб.
— Не умря веднага — подхвърли Хемънд небрежно. — Падна и се разкикоти. Попитах го защо се смее. Но само продължи да се кикоти, а накрая хвърли топа.
Хемънд натисна педала за газта и полетяха — двама мъже, току-що купили автоматична писалка.
Колата пак стоеше неподвижна. Същата кола със същите двама. Бе съмнало вече. Слънчевите лъчи падаха полегато на тротоара, до който беше паркирана колата.
— Ето го, влиза — прошепна Хемънд.
Никой не мърдаше. Очите им бяха вперени в огледалото за гледане назад.
— Нали ти казах, че ще влезе — отвърна Мойлън. — Редовно всяка сутрин отива там да се бръсне.
— Как мислиш, дали няма със себе си телохранител?
— Той ме е забравил. Предполагам, дори не знае, че вече са ме пуснали. Но което е по-важно, не знае, че съм научил кой свидетелствува против мен. Както ти е известно, криеха това. Научих го от агенция „партенка“ чак когато ме опандизиха.
Гледаха в тясното клиновидно огледалце с търпеливостта на котка, която дебне пред миша дупка. Далеч от другия край на улицата в него се отразяваше малка фирмичка на бръснарница, умалена до размерите на пакетче ментова дъвка в червено и бяло.
— Ще трябва да влезеш там след него. Аз не мога… познава ме. Теб не те е виждал.
Хемънд кимна.
— Ще ти направя тази услуга, шефе. — Той посегна към дръжката на вратичката.
Мойлън го спря с небрежно движение на ръката.
— Не бързай. Бръсненето започва. Остави го първо да се завре под горещите кърпи, тъй че да не може да те вижда добре.
Зачакаха в спокойно мълчание — двама, които убиваха времето си в кола.
След малко Мойлън запита:
— Огледа ли го добре, когато влизаше? Видя ли как е облечен?
— С тъмносин костюм.
— Хайде, карай тогава, Хемънд. Вече трябва да е готов за кърпите.
Хемънд отвори вратичката и слезе. Размениха си кратък поглед през прозорчето на колата, после Хемънд пое по улицата с походка, нито много забързана, нито много ленива — просто походка на обикновен човек, който се е запътил към бръснарницата.
Зави край фирмичката и влезе в малко, спретнато на вид помещение с четири стола. Вътре имаше двама бръснари и двама клиенти. Единият седеше изправен, подстригваха го. Краката му в сиви памучни панталони бяха кръстосани под огромната кърпа, в която беше загърнат.