Не могат дори да се обадят по телефона в кантората и да направят справка. Началникът му няма вече да бъде там. Началникът му е на гарата, чака да му занесе веднага парите. Началникът му е извън града в края на всяка седмица — от петък до понеделник. Това е хубавото; затова е толкова лесно. А до понеделник сутринта самият той ще го е изпреварил с три дни. Сума разстояние можеш да изминеш за три дни.
Опашката пълзеше напред. Стоящият зад него бързаше много. Пристъпяше от крак на крак. Ръмжеше: „Хайде, стреснете се, мърдайте.“
Човекът със сивите панталони не се обърна да види кой е. Поне сега не искаше да влиза в спор с никого.
Пред него до гишето вече имаше само един. Все още разполагаше с време да се оттегли, да напусне опашката. Остани честен, за да останеш спокоен. Но знаеше, че вече не може да стори това. Беше твърде близо до изпълнението на плана си. Сякаш магнит го дърпаше напред. Нямаше връщане. Нищо не можеше да го спаси.
Човекът зад него го побутна нетърпеливо. Който и да беше той, несъмнено бързаше. Но пак се въздържа да го погледне.
Идва редът му — той е пред гишето.
Касиерът му кимна. Касиерът го познаваше по физиономия от други петъци. Подаде му чека. Готово.
Касиерът гледаше учуден. Двете допълнителни нули. Думицата „сто“, която бе сложил на втория ред, където преди нямаше нищо — дори тази дълга черта, която се тегли през лицевата страна на чека, за да не стават такива неща. Когато бързаш да хванеш влак, когато имаш на ум едновременно цяла дузина други неща, ставаш небрежен; нямаш време да слагаш знака за центове непосредствено след сумата или дългата черта след нея. Ето така се раждат идеи в чуждите умове, щом всеки петък вършиш това.
След сверката на подписа касиерът се върна с чека. Не можеше още да реши какво да прави. Човекът в сивите панталони се потеше там, където не се виждаше — под яката. А този зад него пристъпяше от крак на крак и ругаеше под нос.
Изведнъж касиерът му пъхна обратно чека с лицевата страна надолу.
— Смятам, че е редовен — каза той, — само го парафирайте под подписа на началника си. Този път сумата е по-голяма от обикновено.
До стената имаше писалки и мастилници колкото щеш. Но ако отидеше там, щеше да загуби реда си. Знаеше, че ако стори това, няма да има смелост да продължи по-нататък.
Бръкна в джоба си за своята автоматична писалка, стараеше се ръката му да не трепери. Извади писалката, махна капачката. После се спря и я погледна учудено.
Никога досега не бе виждал такава особена писалка. Как ли е попаднала в джоба му?
Нямаше повече време за губене. Човекът отзад изведнъж пристъпи към него, с тласък на рамото и хълбока си го изблъска настрана и застана на мястото му до гишето, без да го чака да довърши. На всичко отгоре препречи гишето, като се наведе толкова близо до него, че нищо не се виждаше вече освен темето на касиера.
От неочаквания тласък човекът в сивите панталони политна две-три крачки назад, загубил равновесие. Той изпусна писалката, която държеше хлабаво, и тя остана безстопанствена на стъклената подставка. Всъщност сега тя беше здраво притисната под тежкия лакът на нападателя, без той да я забележи. Частица от нея — само върхът и нищо повече — се подаваше изпод ръкава му. Той се бе облегнал властно с две ръце на подставката, сякаш се чувствуваше неин собственик, и същевременно напълно закриваше това, което вършеше.
Чекът, понеже беше лек, доколкото може да тежи хартия, бе останал в ръката на притежателя си, когато го блъснаха и политна настрана. Той продължаваше да го държи между два пръста.
Но се случи нещо, което отклони вниманието му и от писалката, и от чека. Като че ли нещо ставаше около него, току пред очите му, а не знаеше точно какво. Но се вършеше много тихо, много незабележимо и го бе хипнотизирало, сковало от изумление.
Виждаше част от лицето на касиера над рамото на човека пред себе си. Тази част му се струваше необикновено бледа. Очите на касиера бяха изцъклени.
Хората на опашката зад въпросния човек, свикнали да чакат дълго в тези цветущи времена, хрисимо мълчаха, поглеждайки лениво насам-натам с безстрастни лица. А и преградата от матирано стъкло, покрай която се бяха наредили, им пречеше да виждат вътре. От мястото си изобщо не можеха да видят касиера.
Човекът в сивите панталони гледаше изкосо, тъй като се намираше отпред и малко навън от гишето. Бяха почти прилепени, застанали един зад друг.
В другия край на помещението имаше банков пазач, но вместо да се приближи да види какво става, стоеше до стената като закован. Някой бе споял пред него, сякаш да го запита нещо. Но запитването като че се протакаше безконечно. Никой от двамата не мърдаше. Просто стояха така, очи срещу очи.