— Не, сър, вече го питаха.
— Тогава някой от клиентите я е изпуснал в суматохата. Оставете я тук. Ще я задържа, докато си я потърсят.
Пазачът затвори вратата и излезе. Директорът още не беше се съвзел напълно от уплахата. Той глътна един аспирин, обърса челото си, после седна и с разтреперана ръка прегледа бегло няколко книжа. Взе една от перодръжките на бюрото си, натопи я да подпише книжата.
Вдигна я суха. Писалищната му мастилница не беше напълнена.
Видя изоставената там автоматична писалка, посегна към нея. Но и тя нямаше мастило.
Нервите му бяха опънати. Захвърли ядно писалката и натисна звънеца.
Под яката още му беше притеснително горещо. Обърна се и щракна едно копче. Електрическият вентилатор, насочен от ъгъла към бюрото му, забръмча.
Всички книжа на писалището се повдигнаха леко от края, отместиха се един-два инча1. Един лист побутна писалката. Тя се претърколи лениво, само веднъж. После външният клипс я спря, действувайки като спирачка.
Едно момиче отвори вратата.
— След всичко това бъдете така добра да се погрижите да има мастило на писалището ми всеки ден, преди да дойда.
Течението от отворената врата, прибавено към въздушната струя, идеща от вентилатора, образува над писалището истинска вихрушка.
Писалката се раздвижи, преобърна се отново, като направи жабешки скок над клипсът си. Клипсът пак щеше да подействува като спирачка… само че този път нямаше вече повърхност на писалище, която да я задържи.
Писалката падна. Тупна в зейналото точно под нея кошче, претъпкано с хартия, като се удари съвсем леко, тъй че шумът бе заглушен от бръмченето на вентилатора.
Тя дойде, след като всички си бяха отишли. Винаги правеше така. Беше болезнено слаба, много уморена на вид жена.
Стъпките й отекваха зловещо в тишината, но това не я плашеше. Бе свикнала на пусти помещения. Такава беше работата й — в пусти помещения. Понякога тя оставаше единствената жива душа в цялата сграда.
Извади секретния си ключ, отвори вратата и запали лампите. После внесе кофата и метлата си, коленичи и затърка пода.
Обиколи бюрото на директора, пъхна се отдолу. Мислите й кръжаха в такт с безкрайното въртене на уморената ръка. Днес Томи завършваше училище. Той й беше всичко на тоя свят. Затова вършеше тази работа — заради него. Трябваше да му купи подарък. Без това не можеше.
Вдигна кошчето да го обърне и изпразни. Тогава забеляза, че в него, над всички хартии лежеше нещо. Посегна и го вдигна. Изглеждаше почти съвсем ново.
Автоматична писалка. Точно такива неща им дават; това беше най-подходящият подарък за випускник.
Огледа я и не се излъга. Веднага се познаваше, че се намира тук случайно. Трябва да е паднала по погрешка. Хората не хвърлят току-тъй такова нещо, с три златни ивици. Дори и да не работи както трябва, ще я дадат на поправка.
Но няма право да я взема. Тя е чужда. Трябва да я сложи обратно на бюрото или на излизане да я предаде на портиера. Никога досега не бе вършила такова нещо.
Ала днес Томи завършваше училище. А тя нямаше подарък за него. Собственикът на този кабинет навярно е богат. Какво е за него една автоматична писалка? Пък и нали беше в кошчето за смет? Тя има право на всичко, което се намери в това кошче.
Бръкна под престилката си и автоматичната писалка изчезна.
След това продължи да търка навъсено. Вярно, взе нещо чуждо. Но днес Томи ще получи подарък по случай годишния акт. Докато работеше, тя тихичко си тананикаше.
Хемънд доведе момчето на Мойлън в кантората веднага след годишния акт на училището.
— Е, ето го младият професор — обяви той. — С диплома в ръка и така нататък.
Мойлън се гордееше със сина си.
— Обзалагам се, че сега знае повече от двама ни — каза той на Хемънд. — Аз зарязах учението, когато стигнах четвърти клас.
— Защо не дойде, татко? — попита детето с жален глас.
— Бащите на всички други деца бяха там.
Мойлън усети, че се изчервява и че яката го стяга. Не знаеше какво да отговори.
— Защото беше на онова място ли, татко?
— Млък — сряза го Мойлън. Той изведнъж се засуети, зарови книжата на бюрото си. — А сега се омитай оттук. Имам работа. Заведи го в къщи, Хемънд.
— Хей, татко, подпиши се първо в тетрадката ми за автографи. — Момчето отвори малък албум за автографи, даден му от кой знае кого. — Тук имам имената на всички, само твоето нямам… имената на всичките ми съученици и на всички учители. Чакай първо да взема мастило.
То се наведе от външната страна на Мойлъновото бюро и се помъчи да стигне вградената в него мастилница с някаква автоматична писалка, която бе извадило от един от джобовете си.