Мойлън изведнъж се скова на място, неестествено скован. Кръвта започна да се отдръпва от лицето му, сякаш беше скачен с апарат за преливане на кръв. Очите му наедряха и се изцъклиха. Устните му се разтвориха безмълвно; гласът, който трябваше да дойде оттам, се заклещи някъде навътре. Когато най-после успя да си пробие път, излезе дрезгав, скърцащ като пясък.
— Отде си взел тази писалка? Същата е! Три златни ивици и маймунско лице отгоре и отдолу. Сложи я тук!
В момента момчето я бе пъхнало като харпун в мастилницата, но за да я стигне, трябваше да вдигне крака от пода. Бюрото беше колкото маса за билярд.
— Задигнах я от едно хлапе на училище — каза то. — Подарък от майка му по случай завършването. Даже не ме усети, като му я отмъкнах. Защо си така уплашен, татко?
— Хемънд! — изпищя баща му. — Вземи я от ръцете му.
Мойлън не можеше да го стигне през бюрото, пък и нямаше как да се измъкне от въртящия се стол, който го бе заклещил от двете страни — момчето го бе поставило в безизходно положение. Имаше едничък начин да се помести — назад.
Хемънд хвърли само един поглед. После се сви, отдръпна се. Когато ставаше дума например да застреля невъоръжен луд в сутерен, беше храбрец. Но сега нямаше достатъчно смелост да рискува да се хвърли върху един хлапак, преди помпичката за пълнене да се е вдигнала.
Вместо това Хемънд вдигна ръка да закрие лицето си и като приклекна, заотстъпва назад. Стигна до прага, прекрачи го и излезе в коридора пред кабинета. Продължи да върви заднешком, докато отсрещната стена го спря.
Момчето имаше опърничава жилка. Навярно бе наследило тази черта от самия Мойлън. Забеляза, че нещо в тая писалка накара баща му да си глътне езика. Никога преди не бе виждало баща си уплашен.
Извади писалката от мастилото и скочи към баща си с нея, с перото насочено напред.
Мойлън се прилепи в гърба на креслото, махайки панически с ръце. Гласът му сега беше като вой. Креслото беше от тия, дето се въртят във всички посоки. Когато тежестта се изместеше назад, креслото също се наклоняваше назад. И то изведнъж политна рязко назад, като че оста му се бе пречупила.
Зад него имаше прозорец. Той беше затворен, но остъклен.
Чу се разтърсващ трясък — не от писалката, а трясък на прозоречно стъкло. Навред из стаята се посипаха стъкълца като градушка.
Нямаше го вече прозорецът. Имаше само рамка с нащърбени краища, от вътрешната страна на която стърчаха безброй назъбени парченца от стъкло. Креслото се люлееше назад-напред празно.
Някъде навън се носеше надолу писък, който заглъхна от само себе си поради скоростта на падането, дълго преди да се бе ударил в нещо, за да спре.
Кабинетът се намираше на двайсет и втория етаж.
Келър и неговата банда бяха насядали около обичайната си маса в ресторант „Динти“ късно същата нощ, когато дойде новината. Ресторантът беше редовното им място за вечерни сбирки. Винаги можеше да ги намериш тук от полунощ до два-три сутринта.
Тази вечер присъствуваше нов член — някой си, който се присъединяваше към групата. Той искаше много да се хареса на новия си шеф и да се покаже достоен за привилегията да бъде приет в кръга на приближените.
Франки, слепият вестникар, който продаваше стоката си в „Динти“, влезе с вързоп от първото сутрешно издание под мишница. Франки се радваше на покровителството на Келър. Последният винаги купуваше толкова вестници, колкото членове на бандата му седяха около масата. Всеки път плащаше на Франки с петдоларова банкнота и после отказваше да вземе рестото.
Тази вечер на масата освен него имаше още шестима.
— Шест, Франки — каза той и му подаде обичайната банкнота.
— Благодаря, мистър Келър! О, много благодаря! — смотолеви вестникарят и след като обиколи масата и раздаде шест вестника, се помъкна нататък.
Всички зачетоха — по-право, всички с изключение на самия Келър. Той се бе облегнал удобно и пуфкаше пура с впити в тавана очи.
— Хей, шефе, тук има нещо, което ще ти хареса — възкликна някой.
— Така ли? Какво? — попита Келър благосклонно.
— Помниш ли Мойлън? Тук пише, че вече не е на тоя свят.
Келър се наведе над масата, засмя се презрително.
— Не ме ли баламосваш? Я ми го прочети. Такива некролози обичам да слушам аз.
— Пише, че изхвръкнал от прозореца на кантората си на двайсет и втория етаж.
Новият член сметна, че сега му се удава възможност да спечели благоразположението на своя шеф. Цяла вечер бе търсил нещо подобно. Със светкавична бързина той стана от мястото си и предложи през масата на Келър своя вестник.
— Ето, шефе, вземи моя — каза той любезно.