Отначало Келър изглежда не го чу. Всъщност той дори като че ли не забеляза, макар че вестникът сочеше право към гърдите му.
За минута се възцари тягостно мълчание. Като че ли никой не знаеше какво да каже. Някой се прокашля неловко.
Новакът обаче нямаше усет към нюанси. Той повтори предложението си.
— Хайде, шефе, заповядай — подкани той. — Прочети моя. Той не ми трябва.
Този път имаше резултат. Сякаш буреносен облак затъмни доскоро приветливото лице на Келър.
— Млъкни — изръмжа той, — зелен келеш такъв!
Някой ритна провинилия се по пищялката под масата, и той седна така внезапно, както бе станал.
Напрегнатата пауза в разговора продължи. Най-после Келър се изправи със зачервено от гняв лице.
— Ще се върна след малко, приятели — отсече той. — Искам да отида да взема кибрит за пурата си.
Още щом излезе, въпросът, който напираше в гърлото на новака, изскочи навън.
— Какво съм му направил?
— Идиот такъв — бе унищожителният отговор. — Никога не му предлагай вестник или списание пред всички, както преди малко. Не са ли ти казвали? Той не може нито да чете, нито да пише! Не умее дори да се подпише. И се дразни, когато някой разбере това.
Виновникът остана със зяпнала уста.
— Но… но той носи в джоба си автоматична писалка. Видях я с очите си само преди минута, когато седеше тук.
— Разбира се — отговориха му. — От години я носи така. Но никога досега не си е служил и никога няма да си послужи с нея. Тя е просто за замазване на очите. Както ти казах, не обича да схванат номера. Много е чувствителен на тази тема, ясно ли ти е? Хора, които не го познават добре… се излъгват.
— Не умря веднага — бе казал Хемънд на Мойлън. Падна и се разкикоти. Попитах го защо се смее. Но само продължи да се кикоти.