Първа дойде сестричката на Макензен. Ружа беше намусена и искаше да се кара, но Фильо си сложи маската на лицето и зарева срещу нея като мечка. Тя в началото наистина се уплаши, а после взе да се смее. Надойдоха и други деца в двора. Детето на Перо, което току-що бе проходило, също се мъчеше да си надене маска, но падна и се разплака. Бързо го утешиха. Дотук всичко мина добре. От горния етаж обаче започна да вика и кълне майката на Фильо:
— Скитник, нехранимайко! Нямаш ни майка, ни дом!…
Но с това не се свърши. Вече беше обяд и големите един по един се прибираха в къщи. Сега в двора влезе Перо. Той бе прочел променения надпис на вратата и го носеше в ръка. Приближи се до нищо неподозиращите момчета и ги хвана за ушите.
— Кой е писал това? Аз домомочалник ли съм, или… — продължаваше да извива ушите им. — А-а-а-а и ще крадете! — извика Перо, като видя маските и другите вещи.
— Тръгвайте с мене в полицията!
Томи започна да лае. В същото време на двора слязоха майката на Фильо и жената на Перо. Скандалът избухна с всичка сила. Ружа държеше за колана Макензен и не го пускаше. Съседите се показаха от околните къщи. Портата се отвори и на нея застанаха други жени и деца от махалата, които мълчаливо наблюдаваха сцената. Такова зрелище не беше за изпускане. Фильо се извърна и ухапа ръката на Перо. А Макензен приклекна и го спъна така, че Перо се обърна през глава. Вече нищо не можеше да спре тоя прост човек.
— Пазете се… стрелям! — изкрещя Перо, който се изправи, разкопча кобура и извади пистолета. Насочи го към двете деца. Всички изтръпнаха. Жена му с детето в ръка извика:
— Перо!
В тоя момент хубавата възрастна жена в черно — стрина Мария, застана пред децата. Прегърна ги през раменете и спокойно ги поведе към къщата.
— Махай се, стара… ще стрелям и по тебе!
Тя не се и обърна. Изглежда, някой бе извикал бащите на момчетата, защото почти едновременно влязоха бай Тома с извадена ножица и файтонът със запъхтените коне, а на капрата бай Мицо. Перо, окопитил се, скри пистолета. Мъжете се гледаха мълчаливо и мрачно.
— Мърша! — процеди бай Мицо. — Ни за стражар го бива, ни за агентин!…
— Не се мърси, Мицо, с тая гад! — каза бай Тома.
— Скъпо ще ми платите! — каза Перо злобно.
— Късно е — каза бай Тома. — Сега идва вашият ред!… Ако си само писар! Ама револверо знаеш да носиш и плашиш децата!
Всички се разотидоха. Дворът утихна. Това беше последната караница за деня. Следобед Фильо и Макензен се качиха на покрива на плевнята, който те използуваха за репетиционна зала, и дълго се упражняваха на флигорните. Надвечер започнаха играта на криеница с децата от двора и махалата и играха до късно, защото на другия ден беше неделя и възрастните оставаха дълго в двора около запаления огън.
На сутринта Фильо още спеше, когато го събуди миризмата от кухнята. Там майка му пържеше картофи. Бай Тома четеше вестник в очакване на обяда и не искаше да се дразни, за да не губи апетит. Фильо скочи и първо изтича да повика Макензен и сестричката му Ружа. Тримата, още рошави, едвам наплискали лицата си, влязоха в кухнята.
— Мамо — каза Фильо, — Макензенови днес няма какво да ядат.
— Има за всички — отвърна майка му. — Само хляб да си донесат.
— Носим си — каза Макензен.
Всички деца се навъртаха около печката, където се пържеха картофите, включително братчето и сестричето на Фильо. Те напираха към тигана. Макензен преглъщаше. Стрина Томовица си бършеше сълзите от дима. Фильо използува това и успя да открадне едно картофче. Бързо го налапа и останалите протегнаха ръце. Резултатът не закъсня. Тиганът се обърна. Изглежда, капка от олиото бе пръснала едното дете, понеже то взе да пищи. Стрина Томовица, отчаяна, седна на стола и гледаше разпилените по чергата картофи. Бай Тома не издържа. Спусна се към Фильо, който скочи през прозореца на балкона. После бай Тома се наведе, събра няколко картофа във вестника, сложи ги в джоба и тръгна вбесен. Но спря на вратата и дълбокомислено каза:
— Който за деца плаче, за очи да плаче!… Майната и на деца, и на жена, и на тая пикана държава!…
Въобще всяка мисъл бай Тома завършваше, кой знае защо, против държавата.
(обратно)До вечерта оставаше още много време. Войводата пристигна в къщи мъртво пиян. Но двата коня — Кирчо и Йордан — си знаеха работата. Те то доведоха сами до портата и спряха, за да им отвори Макензен. Влязоха в двора. Сестричката му Ружа не каза нищо, само личицето й, сериозно за годините, стана още по-сериозно. Децата се срамуваха от пиянството на баща им, който имаше славата на стар комита. И днешния ден не беше изкарал нищо. Пък и времената бяха такива, че хората не пътуваха никъде. Всеки чакаше какво ще стане и беше отложил за по-добри времена работите си.