— Чао пертути — каза Фильо. — Коме стас?
И тримата италианци започнаха да говорят един през друг и да се оплакват от всичко на тоя свят.
— Бене, бене… — каза Фильо покровителствено.
Макензен въртеше очи я глава като пуяк, за да мине, че и той разбира нещо!… Но ученикът Начев говореше италиански завидно хубаво. И той имаше дарба към езици, защото говореше също добре и френски. Италиански научи за половин година, след като го изключиха от училище и по цял ден бърбореше с пленниците. Фильо искаше да влезе в германската група и да изучи немски език, но бай Тома беше „френски възпитаник“ и не позволи на сина си да се отклони от семейната традиция. Тази германска група се състоеше, от няколко души. Като изключим двете дъщери на общинския инженер, чиято майка беше австрийка, едно момче Федя от белогвардейско семейство, което говореше добре и английски, друго момче — Бруно, чиято майка беше берлинчанка и лекарка в училище, а баща му — шеф на фирма, останалите, които научиха немски добре, бяха обикновени деца от бедни семейства. Между тях се намигаше и „чудото“ на града — едно момче, болно от шизофрения, но с феноменална памет. То научи немски още преди да узнаят лудостта му, като разговаряше с немските войници, а после изуми града, когато взе да декламира наизуст всички учебници по немски език в гимназията — от IV до VIII клас. Обикновено нещо беше да го спрат на улицата и да го накарат, да говори немски. Като оратор, който държи реч, той разказваше високо биографиите на Гьоте, Шилер, Щелинг и т.н. Знаеше две глави наизуст от „Фауст“ и именно поради това никой не се съмняваше в лудостта му. Забравиха му и името. Едни му викаха Гьоте, други Фихте — според случая. Момчето представляваше особено явление и от друга гледна точка. Обикновено, когато някой ученик полудееше, всички след това казваха, че бил голям математик и от това полудял. Така че математиката, като причина за полудяване, беше единствена и безспорна. А полудяването на Гьоте-Фихте излизаше от нормата като особен случай на безумие, породено от немския език.
Другият германовед се казваше Паше (на галено от Павел) — един ученик от крайно бедно семейство. Той също научи немски удивително бързо и даже отиваше през лятната ваканция преводач на организацията ТОД, която строеше точно тогава шосе за Беломорието. Фильо, който беше налапал по слух много немски думи от Юп и другите германци, също на драго сърце превеждаше, където се наложи по града, и имаше уважението както на лудите, така и на нормалните германоведи.
Сега Фильо и Макензен се задържаха малко при романската група в градинката. Време беше да отидат в читалището, където трябваше да се обадят на учителя по музика Гоце Михов. Това ги караше да им настръхва кожата от страх, но трябваше да се явят.
Те пресякоха улицата и влязоха в градинката пред читалището. Там видяха да седи на тревата друга забележителност на града — Митко Бомбата. И той беше изключен от всички гимназии на царството, само че след като го бяха пребили в полицията. Забележително беше не това, че е ял бой, с което не малко хора в града можеха да се похвалят, а че имаше един овен. Някои смятат, че овенът е глупаво животно, но напразно!… Овенът на Митко Бомбата беше умен като академик. Той никога не го връзваше и овенът ходеше по целия град след него като куче. Когато Митко четеше, а той четеше неимоверно много книги и всеки ден можеше човек да го види в читалището как взима нови, овенът кротко пасеше. При други случаи казваха, че Митко Бомбата насаме четял на овена на глас и той го разбирал.
— Здравей — каза му Фильо, — какво четеш?
— „На корабите на Васко диа Гама“.
Фильо искаше да го поправи на „да Гама“, но не му каза нищо. В края на краищата диа Гама бе по-благозвучно. Митко Бомбата не им обърна повече внимание. Те се спряха и заслушаха. От прозореца на читалището се носеха звуци от четири цигулки. След миг хубавата музика на „Карнавал във Венеция“ от Паганини прекъсна и се чуха типични музикантски ругатни.