— Ама имаш ауф-такт! Просто свириш, като че ли с бичкия режеш дърва!…
— Дал капо ал фине, разбра ли? Не отивай направо на кодата като пърле пред магаре!
Двамата преглътнаха. Не беше най-подходящо да влязат сега, но нямаше как… Изкачиха стъпалата на читалище „Съгласие“ и тихо отвориха вратата на библиотеката, където беше роялът и където градският самодеен симфоничен оркестър правеше репетиции. Влязоха на пръсти, никой не им обърна внимание. Изглежда, караницата бе свършила. На първия пулт седеше мобилизиран войник — учителят по цигулка Ангел Пройков от Кюстендил. До него, протегнал дългите си крака, облечен елегантно в бял костюм от шантунг, с вечна папионка и пура в уста, седеше доктор Милетович — шеф на туберкулозния диспансер в града. Лицето му беше зачервено, което издаваше навика му да пие — не много, но през целия ден. Третият пулт заемаше някакъв млад офицер, когото децата не познаваха. На четвъртия пулт, тоест на пулта, изискващ минимална цигулкова техника, седеше ужасът на Фильо и Макензен Гоце Михов. Беше с дълги артистични коси и пеперудка на шията — истински човек на изкуството! Имаше блестящ маниашки поглед, беше много чувствителен и лесно се възбуждаше с голяма сила на чувствата. Сега очите му бяха опулени в нотите и лицето му плувнало в пот. Пройков вдигна глава, но в тоя момент се обади Милетович:
— Гоце, моля те, не тактувай с крак като…! Действуваш ми на нервите…
Наистина Гоце Михов тактуваше с крак, така че се чуваше долу в казиното.
— При тези обстоятелства не мога да свиря! — каза Гоце Михов. — Аз не съм простак!
— Разбира се — каза Милетович, — ти си само прост цигулар. Виж, като диригент — свалям ти шапка!
— Е, стига де! — каза Пройков — Нека почнем частта за сол-струна. Гоце, моля те, внимавай!
Сега квартетът вървеше по-добре. Гоце Михов свиреше с много душа. Свършиха частта и дадоха почивка. Всички запалиха цигара. Добре, че в тоя момент, когато беше благоразположен, той погледна Фильо и Макензен.
— Елате, мойте момчета!…
Те предпазливо се доближиха. Все пак не знаеха какво може да му текне.
— О, момчета!… — каза доктор Милетович. — Ангеле, запознай се. Това е опората на медната група в симфоничния състав.
Фильо и Макензен се запознаха с всички.
— Викали сте ни… — каза Фильо.
— Да, момчета. Едно последно неприятно задължение както за мен, така и за вас. Утре вечер моля да бъдете в училището „Арсений Костенцев“. Репетиция няма да правим — усмихна се Гоце Михов. — Ще пеем „Лорелай“, „Сладкопойна чучулига“ и „Княже мой, нани-ми-на!“.
— В колко часа?
— Осем часа вечерта.
— Там сме!
Те бързо се измъкнаха и не се учудиха, когато пред вратата видяха Томи, който радостно скочи и се изправи в цял ръст, като дишаше в лицата им и явно искаше да ги умилостиви да го вземат със себе си. Той винаги успяваше да ги проследи и намери, където и да са.
Запътиха се към киното. Точно пред него се бяха събрали така наречените „гангстери на града“. Тук беше Виде Мастодона от фамилията Мастодонови — трима синове и баща им — един дребен човечец, градинар, който съвсем не се казваше Мастодонов. Синовете му бяха огромни, яки и безумно смели като допотопните мастодони. Другият беше Вальо — голям нехранимайко, син на богатия търговец Шарлаганов. А третият беше Сами еврейчето, с характер на башибозук, също син на търговец евреин. Те бяха ужасът и гордостта на града. Славата им се носеше и по съседните градове. Като легенди се разказваха побоищата, направени по най-различни места, често без повод, така — само от изблик на сила. Изглежда, пак се връщаха от някаква разправия, защото окото на Сами беше синьо и подуто като на гримирана актриса, а Виде Мастодона от време на време плюеше надалеч слюнка, примесена с кръв, също като Уолас Бири. Година по-късно цялата така наречена „група на гангстерите“ загинаха като герои един по един в Първата и Втората фаза на войната срещу германците по бойните полета на Югославия, Унгария и Австрия, с което доказаха, че държавата не се крепи само на мамините синчета.
Фильо и Макензен минаха със страхопочитание край тях. Те тръгнаха нагоре, към джамията, но Фильо спря пред шантавата реклама на един бръснар, която винаги го стряскаше. На нея пишеше: „100-й!“. Ефектът беше потресаващ. Всички като заковани спираха, поразени от безграничната глупост на човешката фантазия. След бръснарницата идеше кафенето на Кацарски. Състоеше се от две отделения. В едното се играеше карти, а в другото билярд и моникс. Те видяха в залата за билярд един техен приятел — Осман Булгура. Той играеше сам със себе си, като се въртеше около билярда, дълго се прицелваше с щеката и когато направеше добър удар, триеше щеката със зелен тебешир. Фильо и Макензен влязоха. Осман беше хубаво момче, високо, едро, русо, с развити плещи. Имаше само малко сплескан нос, защото беше добър боксьор. Носеше се винаги елегантно облечен. Произхождаше от богато турско семейство с много имоти. Учеше в Американския колеж, но тъй като го бяха затворили заради съюза ни с германците, Осман се върна в града и по цял ден се шляеше ту по кафенетата, ту на плажа. В къщи беше отворил нещо като безплатна боксова школа. Имаше два чифта ръкавици. Един от учениците му беше Фильо. Осман възлагаше големи надежди като менажер на Фильо. Казваше му, че макар и дребен, е храбър като борсук, че има подвижни неуморими крака и хубав гръден кош с много въздух. Щял да стане категория „Петел“ — великолепен!… Той предложи на Фильо една партия билярд. Но билярдът беше с часовников механизъм и когато топките вече преставаха да се връщат, Макензен с пръст спираше топката, която трябваше да влезе в дупката, така че играта продължи три пъти повече, отколкото трябваше да платят. Накрая по желание на Осман тръгнаха за плажа.