— Добър вечер, Юп.
— Топър фечер. Ако видим се — никс, казва сбогом на вас…
— Не се бий против руснаците! — каза Фильо.
— Аз не иска, но война, криг.
— Сбогом, Юп. Ахтунг, може да останеш и жив! — каза Макензен.
— Топър е бог! — отговори Юп.
Трогнати, Фильо и Макензен му подадоха още една кариочка „Серт“.
— Томи, рест иси — каза Макензен на кучето, но то се направи, че не разбира, и влезе с тях.
Двамата бавно прекосиха двора, за да го огледат. Камионите бяха напълно готови и подредени. Изглежда, че веднага след тържеството немската част щеше да замине. На входа на училището ги чакаше една натруфена дама, наметната с къса кожена пелерина, въпреки че нощта беше топла.
— Миличките… — каза предвзето дамата. — Вие от хора ли сте? Какво пеете?
— Дискант — каза Фильо.
— Бас — скромно добави Макензен.
Двамата се изкачиха по стълбата. Томи остана на входа. Вратата на стаята с окачените шмайзери зееше. Те дълго ги зяпаха от коридора. Влязоха в салона с хармониума. Тук бяха и другите деца от прогимназиалния хор, а също и Еми. Тя носеше лилава кадифена рокля с широки, бухнати ръкави и пантофки. Цялата сияеше. Изглежда, в нея женското беше заговорило, защото кокетничеше и въртеше очи навсякъде. Все пак на Фильо подари една особено мила усмивка.
— А, най-после! — възкликна тя. — Ще ръкопляскате ли на номера ми?
— Разбира се — отвърна Фильо галантно.
А елитът на града беше насядал по столовете и оживено разговаряше. Стърчеше фигурата на полковника с жена му — певицата, до него мълчаливо седете околийският управител, чиято буза непрекъснато трепкаше. Кметът беше усмихнат — един пълен бонвиван с пеперудка и цвете на петлицата. Навели глави, нещо тайнствено си шепнеха. Полицейският инспектор и капитанът, командир на немската част, все още неизтрезнял, но с мундир, закопчан догоре, вторачено гледаха към сцената. Встрани от столовете бяха наредени дълги маси с мезета, пиене и сладкиши. На задните столове седяха немските войници. Няколко от тях пъдеха мухите от масите с кърпи. Стана жената на полковника, посрещната с шумни ръкопляскания.
— Тази вечер женското дружество „Любов към родината“ дава тържество в чест на синеоките рицари, които напускат града ни. Но вие, мили войници и офицери, пак ще се върнете. О, аз знам това, защото тук ви чакат вашите приятели, тук ви чака женското дружество „Любов към родината“… — Тя се просълзи и си бършеше очите. Няколко дами също се разхлипаха. Положението спаси немският капитан, който шумно изръкопляска и всички се присъединиха към него. Жената на полковника тръгна към мястото си. Посрещна я дамата с кожената пелерина, като я целуна.
— Беше великолепна, мила! Каква реч! Честито!…
Хорчето излезе. Това бяха деца от прогимназията, доколкото можаха да ги съберат през ваканцията. С тях беше и учителят им Гоце Михов. Изглеждаше особено кльощав на сцената. Правеше някакви нервни движения, които издаваха, че е нервен човек. Никак не му беше приятно, но беше задължен да дирижира хора. Построи го и даде тон: ре-си-сол… На края на редицата, откъм момичетата, стоеше Фильо, който имаше засега дискантов глас. В средата стърчеше едрият Макензен, който гледаше Гоце Михов в ръцете, за да не изпусне знака на началото, тъй като песента започваше с ауф-такт.
Първо запя целият хор, който даде акорда. Ясно се чуваше басът на Макензен, отмерващ такта като тимпан: бум-брим-брим, бум-брим-брим… После гласът на Фильо стремително се понесе в малката зала с отворените прозорци… „Не зная какво ме тревожи…“ — започна той прочутата песен за Лорелай, а хорът му отговори. Лицата на немските войници бяха сурови и замислени. Всеки бе затаил нещо в себе си. Може би тази песен ги караше да се размислят за много неща — и за войната, и за родината, и за бъдещето… Юп си бършеше с кърпичка сълзите. Детските чисти гласове се блъскаха като лястовици в тясното пространство, после излитаха навън в мрака…
А там, до прозореца, Томи, изправил глава, виеше към луната и се мъчеше да стане добър хорист.
Ръкоплясканията бяха неистови. Втората песен беше „Княже мой, нани-ми-на“ от Моцарт. Изпълниха я изящно и напористо. Гоце Михов, както винаги, се забрави къде е. Той се увлече напълно от музиката и пееше без звук заедно с децата. Кимаше радостно с глава на Макензен, който вземаше необходимия тон, за да се получи субдоминантата. Макензен наистина беше безпогрешен. Накрая изпълниха „Сладкопойна чучулига“ на Пипков, с което върнаха радостното настроение. Песента бе изпята на бис. Гоце Михов разпусна хора. Немските войници раздадоха на децата по един сандвич. Дойде редът на Еми. Тя седна пред хармониума, след като направи реверанс. Започна „Фюр Елизе“. Лицето на Фильо се напрегна. Тя свиреше така, сякаш ходеше пияна по въже и всеки момент щеше да падне. И наистина, киксовете не закъсняха. Забърка се, спря, почна отново и едва изкара гамата по цялата клавиатура. Фильо през всичкото време правеше безпомощни движения, а Макензен отчаяно махаше с ръка. Но премеждията едва започваха. При октавите на лявата ръка наистина се получи някаква пародия. Еми спря и почна да плаче. Спаси положението жената с кожената пелерина. Тя изтича и я прегърна.