— Милото ни момиче — каза жената, — тя тепърва ще ми стане голям виртуоз, нали?
Всички ръкопляскаха. Двете момчета мълчаха засрамено, с наведени глави, сякаш те се бяха провалили. Време беше вече да се измъкнат. Когато минаха край стаята с шмайзерите, нещо ги задържа. Пияният капитан сега свиреше на хармониума немски фокстрот. Всички танцуваха, пиеха и се веселяха. Капитанът излезе с майката на Еми. Момчетата се скриха в стаята с шмайзерите. Капитанът целуна жената на полковника, явно пиян, а тя изкуствено се смееше. Децата не можеха да мръднат. Незабелязано притвориха вратата. Без дума да си кажат, Фильо откачи един шмайзер с пълнител. Отиде към прозореца и се спусна заедно с шмайзера, увиснал на ръката на Макензен, но той не издържа и го пусна. Фильо се стовари на двора. След миг до него скочи Макензен. Томи се хвърли върху тях и ги близна. Той достатъчно бе чакал навън.
— Ох, мамичко… — пъшкаше Фильо.
— Тихо. Някой идва!
Двамата оставиха шмайзера до стената и се изправиха. Томи приклекна. Видяха капитана, който застана близо до тях, разкопча си колана и се изправи с лице към стената. След като се облекчи, той се оттегли. Двамата въздъхнаха. Фильо посегна към шмайзера, но в тоя момент дойде Юп. Макензен седна върху шмайзера.
— Не видех излиза и помислил станало нещо — каза Юп.
— Нищо — каза Фильо, — скочихме през прозореца и Макензен си навехна крака.
— Да помогна ли вас?
— Не, Юп. Ние сами ще си идем през оградата. Сбогом, Юп. И… не се сърди…
— Сбогом — каза Юп.
Той тръгна, обърна се, но Фильо му направи знак да върви. Когато изчезна зад ъгъла, двамата скочиха на крака. Тоя път шмайзера носеше Макензен. Прескочиха лесно оградата. Томи се промъкна през една пролука и тичаше след тях.
— Как мислиш — ще разберат ли?
— Още тая вечер! — каза Фильо. — И ще се вдигне голяма олелия!
— Юп сигурно ще се досети — каза Макензен.
— Той няма нищо да каже, бъди спокоен. Абе… във вас, поповете, няма капка смелост в живота!… Сложи шмайзера в сеното при конете!
— Под керемидите — каза Макензен. — Бъди спокоен!
Тази нощ децата дълго не можаха да заспят. Откъм главната улица загърмяха мотори. После се разнесе грохотът от веригите на бронираните коли. С трясък се понесоха мотоциклети с картечници и влекачи с противотанкови оръдия. Немците си тръгваха. Започна да проблясва прозорец след прозорец. Ту електрическа крушка, ту газена лампа, ту свещ, които осветяваха лицата на хората — изумени, невярващи, радостни, изплашени, сърдити, разплакани, разгневени… Между тях бяха и обитателите на големия двор.
Фильо и Макензен бяха изскочили вече върху покрива на плевнята. Сега минаваха камионите, пълни с немски войници, в каски, с шмайзери и пушки. Там някъде, под тези каски, между еднаквите замръзнали редици, беше и техният приятел Юп…
Колоната отмина, а хората стояха. Дълго бученето ехтеше в мрака. Часовникът на общината удари два часът след полунощ. Някакъв пес виеше на умряло в нощта. Нещо завинаги си отиваше и нещо ново идваше…
(обратно)На сутринта Фильо се успа. Когато се събуди, слънцето се беше вдигнало високо. Учуди се, че го бяха оставили. Той чу говор по радио. Скочи от леглото. На балкона стояха всички обитатели на многолюдната къща и слушаха радиото на стрина Мария, която бе отворила прозорците. То гърмеше с всичка сила. От апарата се носеше дълбокият глас на шпикера от Радио София.
— … съветското правителство, което обяви война на България…
В това време бай Тома извика:
— Перо, айде бе Перко-о-о-о, грабвай пищола да се биеш с руснаците!…
— Татко — попита го Фильо, — ще се бием ли с руснаците?
— Глупости! — каза бай Тома. — Кой българин ще се бие с руснаците?!… Перо-о-о, излез бе, Перко!…
Перо се показа на балкона. Беше тих и подлизвачески настроен. Не носеше пистолет.