— Сега бе, бай Тома, сега…
— Къде ти е пистолетът?
— Какъв пистолет бе, бай Тома? — каза Перо, но бързо се върна в стаята и го донесе. Ръката му трепереше.
— На това плюкало ли викаш пистолет?!… На̀ ти го, бай Тома…
Той взе оръжието и нерешително почна да го върти в ръка и да го разглежда.
— Лошо ти се пише, Перо-о-о-о — въздъхна бай Тома.
— Защо бе, бай Тома? Аз съм чист пролетарий, бояджия… И две дечица имам, бай Тома, кой ще храни сираците?…
В това време излезе жената на Перо с пеленачето и другото дете, вечно сополиво.
— Аз нали ти казвах, Перо, аз нали ти казвах!… Бай Тома, молим ти се, не давай да го убият! На никой лошо не е направил. Знаеш, само писар беше в участъка. Инак си е добър бояджия.
Бай Тома не знаеше какво да каже.
— Абе, аз какво, нека живее, ама синовете на стрина Мария, като си дойдат, то ще е една сватба!…
— Стрино Велико — каза Перо, като отиде при майката на Фильо, — не слизай за вода, аз ще ти налея… — грабна кофите от ръцете й и изтича на двора.
Бай Тома пъхна пистолета в джоба си и каза на Фильо:
— Днес не съм на работа, не ме търсете!
— Дай два лева бе! — извика му Фильо.
— Аз, ако имам два лева, ще се оженя, бе! — натъртено, с упрек подчерта последната сричка бай Тома и хукна по стълбите.
Перо бързо изкачи кофите на етажа.
— Стрино Велико, ти си ми като майка наместо, молим ти се…
В това време излезе и стрина Мария с чайник в ръка. Перо изтича като луд по стълбите, хвана ръката й и я целуна. Жената на Перо ревеше. Двете му деца също.
— Сега ти си господ, ти си всичко за тия деца! — хленчеше Перо. — Аз не съм виновен. Кой съм аз, стрино Марийо, да решавам! Само писар! За тия деца го направих!
— Се никой не е виновен, а мъж ми Олимпи умря в полицията — въздъхна стрина Мария. — От мен си простен, Перо. Бог да те съди! — прекръсти се тя.
Фильо не издържа тая унизителна сцена и излезе от двора. Пред портата го чакаше Макензен, обхванат от любопитство да научи какво става.
— Ще арестуваме ли Перо?
— Мани го!… Нема да си мърсим ръцете с него… Хайде!
Щяха да тръгнат, но по улицата се зададе възрастният свещеник отец Мирон. Той често се отбиваше тук, когато имаше някаква работа да върши, понеже Макензен му помагаше. Бащата на Макензен, бай Мицо, излезе гологлав, с рошава брада и помътнели очи. Отиде при свещеника и му целуна ръка. Макензен също отиде и целуна ръка на свещеника с приведена глава. Макензенови, колкото и странно, бяха религиозни хора. Все още за бай Мицо поповете в най-голяма степен, а после даскалите си оставаха най-авторитетните личности. От малко дете Макензен прислужваше в черквата, където го обличаха в сребърни херувимски дрехи и участвуваше ревностна в службите. Макензен беше привързан към черквата, защото там — било на сватба, било на погребение — той се наяждаше наистина според поговорката — като попско чедо на задушница. Отец Мирон каза нещо на Макензен и си отиде. Фильо се приближи.
— Ще дойдеш ли с мене?
— Не мога — каза важно Макензен, — трябва да ида на служба.
— От тебе човек няма да стане! — каза Фильо и плюна.
После подсвирна на Томи и тръгнаха по калдъръмената уличка, без да се обръщат назад.
В същия миг Фильо видя хубавия офицер на кон. Той отново стоеше под прозореца на учителката Виолета. Свалил си беше едната ръкавица и я държеше заедно с бича, като потупваше от време на време ботуша си. Той и учителката разговаряха нещо. Отдаде чест, сръга коня и препусна в галоп, като изчезна зад завоя на уличката. Когато Фильо стигна под прозореца, погледна учителката, но тя не го забеляза — гледаше замечтана нататък, където отмина конникът. Фильо не й каза „Добро утро“ и продължи да върви, докато излезе на главната улица. В самото й начало завари офицера, който завързваше коня си за едно дърво и гледаше към Фильо. В първия момент той искаше да се върне, но после решително тръгна пак. Тъкмо да отмине офицера, и той го спря с властен жест:
— Хей, юнак, как ти е името?
— Филип.
— Слушай, Филипе, ти живееш близо до учителката Виолета, нали?
— Съседи сме.
— Ще й занесеш това…
Той бързо извади от джоба на куртката си запечатан плик и го подаде. После бръкна в брича си и извади една сребърна двадесетолевка.
— Не, не искам — каза Фильо.
— Вземи, юнак, да се почерпиш! Ако имам щастие, ще те направя шафер!…
— Но тя… — искаше да каже нещо Фильо, но млъкна.
— Върви, на тебе се надявам… Веднага познавам, че си честно момче!
Хубавият офицер отвърза коня, качи се и с галоп се отдалечи. Филип гледаше писмото и накрая с яд го хвърли в кошчето, закачено на дървото, но се сети за думите на офицера. Честно казано, тоя човек му харесваше. Все пак щеше да помисли… Томи, като интелигентно куче, веднага разбра колебанието на приятеля си. Изправи се на крака и подуши писмото, което Фильо взе обратно от кошчето. Явно не ставаше за ядене.