— Батко, дай го на мене — каза друго детенце.
— Махай се! — изрече Макензен важно.
— Остани детето! — заповяда Фильо. Той погледна натоварената количка. — Сега, мъже, взимайте си, каквото искате, но с ред и без да бързате! — заключи наставнически Фильо като голям човек.
— А можем ли да вземем масата за пинг-понг? — попита едно от децата, което им обра топчетата.
— Не може! — каза Макензен. — Вие не можете да я пренесете.
— Можем — пак упорито каза детето с много сериозен вид.
— Много добре — каза Фильо. — Тя ще е за общо ползуване. Занесете я в нашия двор. Ние скоро се връщаме да ви помогнем.
— А като е във вашия двор, ще можем ли да играем и ние?
— Разбира се! — каза Фильо. — Всичко ще бъде общо.
После двамата с Макензен изкараха количката, поставиха отгоре детето на Перо, което не можеше да ходи, а братчето на Фильо заприпка с късите си крачета след нея. Шествието завършваше Томи, захапал един гумен ринг, който никой не можеше да издърпа от зъбите му.
Тоя ден беше наистина като в приказките. Масата за пинг-понг вече стоеше на двора. Децата я бяха наобиколили и малкото сериозно дете, което искаше да я донесат, играеше само. Томи тичаше, захапал ринга, и ръмжеше. Детето на Перо се мъчеше да вдигне тежкия диск от земята. Макензен зад файтона пишеше с един пръст на пишеща машина. Братчето на Фильо бе поставило дълги ски на краката си и се мъчеше да ги задвижи, но падна и се разплака. Останалите деца бързо го вдигнаха и утешиха. В това време от къщичката излезе Ружа.
— Ти си играеш, а татко не може пак да стане! — каза тя с укор на Макензен.
— Пак ли е пиян?
— Пак — каза момиченцето — и нямаме никакви пари.
— Остави ме, моля ти се. Виж това! — показа й сигналния пистолет. — Не го пипай! Ако гръмне, ще избие всички в двора…
— Трябва да идеш с файтона и да посрещнеш влака! — каза сестричката му неумолимо.
— Хайде да идем на гарата! — каза Фильо.
Макензен с мъка стана от пишещата машина.
Не след много време файтонът беше готов и конете впрегнати. Макензен с маниерите и тежестта на стар файтонджия се покачи на капрата.
— Томи, иси! — подвикна му той. Фильо седна до него. Ружа отвори широко портата. Файтонът излезе. Томи зае постоянното си място зад файтона. Когато стигнаха под прозореца на учителката Виолета, тя извика:
— Фильо… почакай за момент!
Филип скочи от файтона. Виолета излезе на улицата. Тя се смущаваше и го дръпна още по-назад към портата.
— Познаваш ли подпоручик Недев?
— Да — каза Фильо.
— Можеш ли да го намериш?
— Днес ли?
— Още днес и му дай това. — Подаде му запечатан плик. — Имам ти пълно доверие и разчитам на теб…
Филип смутено опипа пазвата си и пристъпи от крак на крак. Сети се за писмото на подпоручика. Тръгна да се качи, но се спря.
— Учителке — реши се той да каже, — ето ти това писмо… — Бръкна в пазвата и виновно подаде плика от подпоручика.
Тя го разтвори и зачете. Гърдите й се вълнуваха.
— Той ще бъде в сладкарницата на албанците. Ще чака там. Моля те, иди… — каза бързо учителката.
— Добре.
На него никак не му харесваше ролята, която играеше…
(обратно)Конете препускаха по улиците на града. Файтонът мина покрай полицейското управление. Тук все още се суетяха и усилено горяха архиви. После тръгна по правото шосе за гарата, там където бяха бахчите и ливадите. Стигнаха навреме. За тяхно учудване на перона се бяха събрали много хора. Филип видя баща си, заобиколен от Андон, Димо и много други приятели. Бай Тома им говореше нещо оживено.
Влакът дойде. На перона се чу мощно „ура“. Всички се затичаха към вагоните. Оттам слязоха героите — политзатворниците от града, повечето още в затворническите си дрехи. Връщаха се по домовете си от разните затвори на Царство България. Бяха бледи, с изпити лица. По-младите от тях слезли още по малките селски гарички, откъдето смятали, че по-лесно ще се прехвърлят в партизанските отряди. В града пристигнаха най-възрастните, болни и измъчени мъже. Но на тях беше паднало бремето да подготвят завземането на властта, докато се спуснат от планините партизаните. Близките им ги заобиколиха, плачеха и ги прегръщаха. Един от тях, възрастен сух мъж с хлътнали очи, се покачи на някакви сандъци. Този човек го познаваше целият град. Беше прекарал по затворите по-голямата част от съзнателния си живот. Но не изглеждаше унил. Хлътналите му очи блестяха от вътрешна сила и бодрост.