— Другари — извика той, — не е време за речи! Всички към полицията!…
Човешката маса се раздвижи. На файтона бързо се покачи възрастният политзатворник, а до него бай Тома. На още няколко файтона се качиха останалите политзатворници. Шествието потегли. След него тичаше множеството.
Макензен спря файтона на уличката, съседна на полицейското управление. В първия момент всички искаха да се спуснат към зданието, но възрастният политзатворник ги спря. Фильо и Макензен погледнаха улицата, където беше управлението. Дюкяните бяха затворени. Изглежда, всички очакваха, че нещо ще стане. На паважа все още димяха кладите от запалените документи. Вятърът носеше по улицата изгорели хартии. Тази пустота и тишина плашеше.
От горния край на улицата се зададе една възрастна селянка. Изглежда, не подозираше нищо. Носеше вълна в две бохчи. Когато се изравни с полицейското управление, чу се изстрел. Някой се бе прицелил от последния етаж. Жената се завъртя около себе си и падна по очи. Около нея се изтърколиха и развързаха бохчите. Стана ясно, че тия в полицията нямаха никакво намерение да се предават и държаха под обстрел цялата улица. В следващия миг двама политзатворници се опитаха да изтичат до вратата на управлението. От горния етаж започна стрелба. Зданието на аптеката, зад което си бяха подали главите Фильо и Макензен, бе разорано от куршумите. Явно така не можеше нищо да се направи. Но и затворниците бяха упорити. Бай Тома и бай Димо донесоха няколко стари пушки манлихери и патрони. С тях започнаха да се мерят от ъгъла на улицата по горния етаж. Ефектът беше такъв, че оттам се обади лека картечница. Двама по-млади политзатворници със зигзагообразни прибежки и залягания се опитаха отново да стигнат вратата на управлението. Единият бе ранен в ръката и другарят му едва успя да го завлече във входа на отсрещната бръснарница. Някой донесе високоговорителна фуния. Възрастният политзатворник си подаде главата зад ъгъла и извика високо:
— Предайте се! Нямате друг изход!
В същия миг куршумите заудряха по стената на сградата и прах се посипа върху главата му. Макензен се изплаши и се скри зад една камара от сандъци. Докато това ставаше, Фильо напипа писмото на учителката Виолета в пазвата. В първия момент искаше да го хвърли, но после размисли, че сладкарница „Шар планина“ е близо, че сражението за полицейското управление ще бъде продължително, и тичешком се отправи към подпоручика. Видя го още през витрината. Беше седнал зад една маса, подпрял глава ръка, и гледаше с безсмислен поглед улицата. Фильо влезе в сладкарницата и се запъти към подпоручика. Той въобще не го забеляза.
— Господин подпоручик… — каза Фильо тихо.
— Какво има, юнак? — попита подпоручикът, като се изправи. Беше развълнуван.
— Това е за вас…
— Тя няма ли да дойде? — пак попита подпоручикът и мъка се четеше в очите му.
Фильо сви рамене. Подпоручикът с рязко движение разкъса плика и зачете. Радост се яви на лицето му. После хвана Фильо за раменете и го повдигна.
— Господи, боже мой!… — възкликна подпоручикът. — Има ли по-радостен ден от тоя? Кажи, юнак, ще ми бъдеш ли шафер?
— Тъй вярно! — усмихна се Филип, който също се зарази от неговата радост.
В тоя момент се чуха отново изстрели. Подпоручикът се ослуша.
— Какво става там? — попита той.
— Обградили са полицейското управление.
— Кои?
— Политзатворниците и народът. Полицаите убиха една жена…
— Мерзавци! Да вървим! — каза подпоручикът.
Двамата изтичаха на улицата. Стрелбата продължаваше. Подпоручикът отиде към събраните хора. Те бяха доста оредели. Биеха на очи политзатворниците и някои техни близки, а също бай Тома и неговите приятели. Бяха намерили още оръжие и групата се бе разделила на две. Едните останаха на същото място, а другите заобиколиха управлението и стояха на отсрещния край на улицата, откъм Житния пазар. В сражението имаше вече известен ред. Тия в управлението бяха разбрали, че пътят за бягство е отрязан.
Офицерът предпазливо си подаде главата зад ъгъла. Видя трупа на жената. Куршумите почнаха да бият до главата му и да рикошират в стената. Той се отдръпна. Отиде до групата, където беше възрастният политзатворник.
— Кой е тука командирът?
Никой не му отговори.
— Без командир не може! — каза наставнически подпоручикът.
— Засега, временно, може би аз… — каза възрастният политзатворник, — но ако вие смятате…