— Предайте се, говеда — извика подпоручикът, но един куршум му отнесе фуражката.
Разгневен, той почна отново стрелбата, като не свали пръст от спусъка и само сменяше дисковете, които му подаваха двамата войници до него. Стрелбата бе ураганна. Биеха и със запалителни патрони. Пожарникарите успяха от своя страна да подпалят покрива. Дим се стелеше по улицата. Когато стрелбата свърши, предпазливо се подаде на прът от един прозорец бяла риза. Разни бели парцали се размахаха от всички прозорци.
По-късно всички се струпаха долу, пред управлението. Един по един излизаха полицаите с вдигнати на тила ръце, без оръжие. Тълпата много не се церемонеше с тях. Няколко пъти, когато се появяваше полицай, се надаваше вик и още на изхода започваше побоят. Подпоручикът и тоя път взе работата в ръцете си.
— Назад! — извика рязко той. — Ще стрелям! — и се обърна към възрастния политзатворник. — Какво смятате да ги правите?
— Да ги задържим.
— А къде? Полицията гори…
— Не знам…
— Фелдфебел Буров!
— Аз.
— Вържи ги, качи ги на камионите и в карцера на казармата. Охраняваш ги ти!
— Ами ако висшите началници…
— Майната им на висшите началници! Няма да ги пускаш!
— Слушам, господин подпоручик!
В това нямаше нищо чудно. Омразата между полиция и войска беше взела застрашителни размери. Редовно явление беше офицер да набие полицай, даже го считаха за свой дълг.
Войниците със затъкнати ножове на пушките подкараха арестантите към камиона.
— Извинете — попита политзатворникът. — Как ви е името?
— Подпоручик Недев.
— Вижте какво, господин подпоручик. Бихте ли ни помогнали в тия първи часове, докато нашите другари слязат от планината?
— Та аз това и правя — усмихна се той.
— А мога ли да попитам защо?
— Защото съм щастлив — отговори подпоручикът, но политзатворникът съвсем превратно го разбра.
Подпоручикът сякаш нещо се сети и дръпна Фильо настрана, който заедно с Макензен го следваше като сянка.
— Слушай, Филипе — обърна се подпоручикът към него. — Ще купиш най-големия букет и ще го занесеш на учителката. — Подаде му сто лева.
— Слушам! — каза Фильо по войнишки.
Двамата с Макензен се качиха на файтона.
— Дай да видя столевката! — каза Макензен.
Фильо му я показа.
— Ако ти намеря китки, ще ми дадеш ли парите? — попита Макензен.
— Само половината.
Файтонът се насочи право към градската градина. Застанаха в сянката на кестените. Скочиха от капрата и предпазливо навлязоха в алеята с розите. Бързо почнаха да режат цветята с джобни ножчета, но в това време Томи излая. Пазачът на градината тичаше към тях. Те побягнаха, метнаха се на файтона и конете препуснаха галоп. Когато отминаха и се намериха на безопасно място, спряха, събраха пръснатите по капрата рози в един огромен букет.
— Според мене струва двеста лева! — каза Макензен. Дай ми петдесет!
— Е, стига де! Не виждаш ли, че са цели. Като ги разваля, ще ти дам.
— Закълни се!
— Е, да пукна!… — каза Фильо.
Следващият ден бе не по-малко напрегнат. Фильо и Макензен бяха малки и още не знаеха, че при всяка революция е така. Винаги в навечерието й има нещо особено. Трескаво се готвят преди всичко тези, които ще завземат властта. Същото чувство, само че потиснато, изпитват противниците на революцията. В даден момент се надяват на чудо, следващия момент отпадат духом и се готвят да бягат. Останалите хора също не стоят настрани. Те са обхванати от чувство на несигурност, страх и любопитство. Но в края на краищата си казват: „Каквото и да стане, най-после всичко ще свърши с някакъв ред“… И затова принципно те са на страната на революцията.
Обстановката в града беше следната. Най-първо се изпари бившият кмет на града, хванал в неизвестна посока още през нощта. Чак година по-късно се разбра, че се набутал във войската и там като запасен офицер заел длъжността „издирване и поддържане гробовете на падналите за родината“. Омете се и околийският управител заедно със семейството си. Изчезнаха една застаряла графиня белогвардейка, наплашена от разказите за болшевиките, преводачът при немската полиция и един лекар — агент на гестапо в града. Тези от цивилните агенти, които не бяха заловени, се изпокриха по стар български „обичай“ из лозята и зимниците. Последният влак от София за Германия тръгна на 6 септември. Останалите бяха вече в капана…
Военните стояха настрана. Докато само няколко седмици преди това висшите началства заедно с разни „черни капитани“ помагаха на полицията да унищожава партизаните, сега отведнъж заговориха за неутралитет на офицерите, за ненамеса на войската и други високопарни фрази. Но въпреки всичко сред тях се яви разцепление. На младите офицери явно им беше писнало от висшето началство. Те виждаха неуредиците в армията и разбираха много друга работи… Затова решиха дейно да помагат за превземането на властта.