Подпоручик Недев, фелдфебел Буров, няколко други офицери-школници, подпомогнати от оживелите комуниста в градчето и завърналите се политзатворници, образуваха бъдещото ядро на новата армия. Командирът на полка не одобряваше поведението им, но и не им пречеше.
Неуморни бяха хората като бай Тома и бай Димо. Обаче не можеше да се каже, че управляват. Надеждата беше, че скоро ще слезе отрядът от планината и партизаните ще поемат твърдо и смело властта.
И така, градът ги чакаше нетърпеливо, а те, кой знае защо, се бавеха. През целия ден на площада пред бетонения стълб, където беше високоговорителят, имаше много хора, които слушаха комюникетата на Радио София и даже на обяд не се разотиваха.
Фильо и Макензен ходеха ту на площада, ту при опустялото и изгоряло полицейско управление. Безброй пъти влязоха в дървената будка на полицейския пост, отидоха дори до козирката, но и те не научиха нищо особено.
Вечерта градът не мигна. Лампите на къщите светеха. Около полунощ се чуха в далечината откоси на картечници и автомати, после и те утихнаха. В ранни зори се събра огромна тълпа на площада. Някои твърдяха „от сигурен източник“, че партизаните вече са тръгнали за града. Но когато слънцето напече, хората почнаха да се разотиват. И тъкмо тогава се разнесе стрелба откъм височината, която господствуваше над града — Балар Баши. Точно оттам се спущаше стръмно надолу с много завои шосето от София, Тук, от площада, се виждаше ясно шосето. Някои с по-добро зрение забелязаха да препускат от височината каруци с коне. Стрелбата се усили и наближаваше…
Фильо и Макензен, които неотстъпно стояха на площада, се заоглеждаха. Видяха, че и хората станаха неспокойни. Стрелбата все по-силно и по-силно ехтеше. Нерешителност обхвана тълпата и тъкмо когато първите каруци с препускащите коне наближиха площада, някой истерично извика:
— Бягайте, братя!…
И всеки се втурна да спасява кожата си. Фильо и Макензен бяха повлечени към зданието на околийския съд. Чуваха се писъци на жени. Всички искаха да влязат в чакалнята, но това ставаше много трудно, защото на входа се бе образувала голяма запушалка. Някой с лакът в корема извади всичкия въздух на Фильо и той се покачи на липата пред съда. Подаде ръка на тежкия Макензен, който с пъшкане седна на клона до него. Тук беше добра наблюдателница. Площадът бе очистен напълно и ето първата каруца затрополя. На нея бяха първите партизани. Каруцата спря и те скочиха. Няколко минути по-късно хората започнаха да излизат, отначало един по един, а после бегом всички вкупом. В тоя момент пристигнаха още каруци и площадът се запълни с партизани. Хората ги наобиколиха, вдигнаха ги на ръце и ги понесоха, без да знаят и те къде. Подхвърляха ги високо във въздуха и сигурно не е от най-приятните изживявания да летиш към небето с мисълта, че може би тия ръце отдолу няма да могат да те удържат при падането. Викът „ура“ беше непрекъснат и продължителен като силен планински вятър, като пороя на Бистрица, когато прииждаше… Всички искаха да пипнат партизаните, всички се притискаха до тях и, разбира се, майките и бащите им не можеха да припарят до родните си чеда. А после един партизанин, с черна брада като Христо Ботев, с картечна лента през гърдите и автомат в ръка, държа кратка реч, от която нищо не се чуваше, но сякаш всички я разбраха. А какво разбраха хората? — Че това е най-радостният ден в живота им, че край на всичко лошо, безчестно и омразно: че започва нов, невиждан и нечуван по хубост живот!… Като завърши речта партизанинът вдигна автомата и даде откос в небето. Останалите партизани веднага го последваха. При тая стрелба се изпокъсаха всички жици на площада и високоговорителят млъкна.
Най-после дойде ред на близките на партизаните. Хората им отстъпиха места и навсякъде по площада можеше да се види партизанин, заобиколен от роднини и деца, полузадушен от целувките и прегръдките им.
Фильо и Макензен се затичаха към двама въоръжени до зъби младежи, промушиха се между възрастните и изкрещяха с цяло гърло:
— Бате Венчо, бате Христо!… — И децата се хвърлиха да ги прегръщат. Цялата махала начело с бай Тома се беше струпала около двамата млади партизани, които си приличаха удивително, така както могат да си приличат братя. Това бяха синовете на стрина Мария. Само тя не бе дошла на площада. Чакаше децата й да отидат при нея, защото имаше силно развито чувство на патриархално достойнство. По всичко личеше, че Христо беше по-възрастният — висок, строен, отслабнал, с брада. Облечен бе в зелена английска униформа, каквито носеха сръбските и гръцките партизани. Имаше нещо силно и мъжествено в него, но най-заразителна беше ослепителната усмивка на белите му зъби. Тогава строгото му и сурово лице рязко се променяше и усмивката правеше лицето му да свети. По-малкият брат — Венчо — не се отделяше от него. И той носеше зелена английска униформа с пилотка на главата и автомат на гърдите, но на врата си бе вързал червено копринено шалче. Беше също така висок, но с подчертано изящество във фигурата. Брада, изглежда, все още не му растеше достатъчно и лицето изглеждаше голобрадо и зачервено, с някакво особено закачливо изражение.