— Хайде, Христо, хайде, Венчо, да вървим, майка ви, ви чака… — подкани ги бай Тома.
Младежите се спогледаха и поопънаха, доколкото можаха, униформите си. Бай Тома, като стар шивач, ги обиколи по един път, издърпа реверите им, оправи коланите и поизчетка някое петно от прах. Беше доволен. Можеха да тръгват. И те тръгнаха — младите партизани отпред, след тях Фильо и Макензен, а после цялата махала. Сякаш не двама братя се бяха били в Балкана, а махалата, водена от двамата братя.
(обратно)Радостното шествие вървеше по калдъръмената улица към къщата с големия двор. Фильо и Макензен се смятаха за най-щастливи в града, защото всеки можеше да ги види с двамата партизани.
Най-отпред изтича бай Тома с допотопната си пушка и като пъдарин разчистваше пътя от хора, които прииждаха и се присъединяваха. Прозорците от надвисналите горни етажи на паянтовите къщички на улицата бяха широко отворени. Оттам им махаха с ръка и им хвърляха цветя. Шествието бавно се придвижваше, защото уличката бе почти задръстена. Когато стигнаха до къщата на учителката Виолета, Христо се спря. Той погледна към прозореца. Беше затворен. Единственият затворен прозорец на уличката. Фильо и Макензен се спогледаха уплашено и разбиращо, но тълпата зад тях бе голяма и ги тласна напред. Братята пак тръгнаха…
А там, пред портата, стоеше и чакаше стрина Мария. Сега всички се отдръпнаха от двамата. Първо пристъпи големият брат, наведе се и целуна ръка на майка си, а после по-малкият брат. И той й целуна ръка. В провинцията не беше прието бурно излияние на чувствата, особено когато има много хора. Майката целуна подред синовете си по челото. Братята се изправиха — и двамата високи и тънки, — Христо беше пуснал четническа брада, Венчо изглеждаше момче.
— Как си, мале? — попита Христо.
— Сега вече съм добре… — каза майката с треперещ, но сдържан глас.
Малкият син Венчо беше по-чувствителен. Той се вълнуваше силно и едва се сдържаше да не се разплаче. Такъв си беше от дете.
— Ама добре ли си, мале? — повтори и той думите на брат си с пресипнал глас, като с опакото на ръката си потърка окото, ужким му е влязло нещо.
— Добре съм, чедо — каза майката и го хвана за ръка. Тя винаги беше по-излиятелна към по-слабичкия Венчо.
Всички влязоха в двора. Тук беше и бай Мицо Войводата, и Томи, който се хвърли към братята, скочи им на гърдите и ги лизна.
— Томи… Томи… — каза Венчо. — Виж, бате, позна ни!
Тук беше и жената на бай Тома с децата и сестричката на Макензен — Ружа, която срамежливо подаде ръка на непознатите батковци. Там, в дъното на двора, стоеше жената на Перо с малкото момченце, което държеше за едната ръка, а бебето — в другата. Момченцето се откъсна от майка си и с късите си краченца изтича към братята. Венчо го вдигна от земята и го подаде на Христо.
— А това на кого е? — попита Христо.
— На Перо — каза бай Тома.
Някаква сянка мина през лицето на Христо, но той веднага се овладя и пусна детето на земята. Ето, пристъпи и жената на Перо. Тя се наведе да целуне ръка на Христо, но той бързо я отдръпна. Жената го гледаше със страх. Тогава се намеси бай Тома.
— Оставете, джанъм, хората да си починат и си идат в къщи при майка си!…
Двамата братя тръгнаха, но майка им застана срещу тях. Останалите от улицата придружвачи се струпаха на вратата, но не влязоха в двора. Все пак това беше чужда територия.
— Христо, и ти, Венчо, измили ли сте се? — попита ги майка им.
— Ами… — заекна Христо.
— Въшки имате ли? — пак неумолимо попита майка им.
— Не знам, сигурно… — каза малкият брат Венчо. — Нещо все се чешем…
— Така си и знаех — въздъхна майката. — В косите имате ли въшки?