— Тихо, Томи, иси! — говореше му Фильо и гледаше Перо със съжаление.
А лицето на Перо изразяваше безумен страх. В страха си той побягна към портата на двора с неочаквана пъргавина.
— Стой! — извика Христо.
Венчо се затича и го настигна, но го дръпна така, че Перо падна. Венчо го вдигна и го разтърси целия.
— Кажи, какво направи с баща ни! — извика Венчо вбесен.
Перо мълчеше. Бай Тома се опита нещо да каже. Христо дръпна затвора на автомата. Бай Тома го хвана за ръка. Някой от вратата изкрещя силно:
— Тичайте бре, хора, ще убиват Перо!…
Хората на портата нахлуха в двора, за да гледат отблизо. В тоя момент жената на Перо изпищя и се затича към братята с кърмачето в ръка. А с другата тътреше малкото дете, което се беше спънало и влачеше краката си по земята.
— Милост! — викаше жената.
— Назад! — извика Христо.
Тогава стрина Мария застана срещу тях, като закри с тялото си Перо. Той падна на колене пред нея и се държеше за полата й.
— Мале, махни се! — каза Христо. — Това е убиецът на баща ни!
— Не — каза спокойно стрина Мария. — Той само е видял, като са го повели. Убийците на баща ви са други, по-големи и не в нашия двор. Вие сами ще ги намерите и аз няма да ви преча. А Перо ще пуснете! Тоя побъркан нещастник има две деца, кой ще ги гледа?!
— Мале — каза Христо, — ти не се меси!
— Аз съм ви майка и аз така искам. Ясно ли е? — каза тя.
— Мале, ти така искаш?! — попита Венчо.
— Да. Все някой трябва да покаже милост. Иначе светът ще заприлича на касапница…
Бай Тома вдигна Перо.
— Къде? — попита стрина Мария.
— Арестувам го и ще го водя…
— Остави го! — заповяда стрина Мария. Тя поведе Перо към жена му. — Идете си в къщи — каза им тя. — А ти си гледай децата! — обърна се стрина Мария към жената на Перо.
— Мале, така не може… — каза Венчо.
— Може! Аз съм ви майка и аз така искам!
Двамата братя се погледнаха и стояха умислени, но не смееха да противоречат на майка си. Все още тя за тях беше най-големият авторитет.
(обратно)Настъпиха такива дни, каквито всички помнят за цял живот, а разказите за тях остават като коледна приказка, предавана от уста на уста… Това са дните на революцията. А революциите са рядко явление, по-рядко от появата на Халеевата комета. Тогава хората, всички хора без изключение, са възбудени, напрегнати и впечатленията им ясни и резки. Щастлив е този, който е преживял такива дни. Може би тогава той не знае, че е щастлив, а мисли, че просто живее. Но идват и отминават години на спокоен и уравновесен живот, в които нищо особено не се случва, а и не очакваш да се случи. И тогава разбираш, че си бил изключително щастлив именно в дните на революцията, защото си се надявал и вярвал. Тогава с радост и тъга си спомняш тези дни, всички дни, в пълни подробности, по часове, по минути, а даже и нощите, и си казваш: „Аз наистина съм живял!“…
Така Фильо и Макензен тогава, в този хубав и топъл септември, не знаеха колко са щастливи… Научиха го години по-късно, когато пораснаха и се смириха.
За Фильо и Макензен Девети септември 1944 година настъпи преди изгрев-слънце. С децата от махалата след дълго обсъждане решиха да върнат конфискуваните вещи от клуба на „Бранник“. Затова всеки взе, каквото му беше по силите да мъкне — копие, ски, футбол… Фильо мъкнеше пишещата машина, а Макензен буташе натоварената количка. Най-малкото дете носеше внимателно една ръждясала попивателна. Когато стигнаха пред бившия клуб на „Бранник“, тук вече се настаняваха ремсистите. Влизаха и излизаха младежи и девойки, партизани и партизанки, политзатворници и концлагеристи — всички удивително млади и весели. Един момък се бе покачил на стълба и с гвоздей закова на фасадата разкривен надпис: „Клуб на РМС“. Той хвърли на тротоара елегантната табела „Бранник“ с емблемата. Клубът беше беден. Не бе останало нищо. Всеки ремсист домъкна от къщи по някой стол или каквото му падне. Но голямата изненада направиха Фильо и Макензен, когато с отряда деца, натоварени, спряха най-тържествено пред входа на клуба. Зачервен, Макензен пусна с локомотивна въздишка количката, а няколко по-големи деца с труд стовариха масата пинг-понг. Младежите се натрупаха да гледат това зрелище.
— Вие какво мъкнете? — попита един по-строг младеж.
— Това е всичко за клуба! — каза гордо Фильо.
— Откъде го откраднахте? — попита пак младежът.
— Е, стига де! — каза едно момиче. — Не виждаш ли — носят и пишеща машина! Да живеят децата!… — завърши момичето.
Всички изръкопляскаха. Децата почнаха да внасят едно по едно нещата. Един ремсист веднага взе да пише на пишещата машина. Фильо и Макензен очакваха по-голяма благодарност и затова излязоха, леко обидени, пред клуба. Чу се рев на мотор и мотоциклет с кош, тип „Ромел“, боядисан защитно като гора, спря пред клуба. От него скочи Венчо — по-малкият брат. Той бе облякъл върху партизанските си дрехи кожено яке. На главата си носеше шлем. Автоматът му се подрусваше на гърба. Фильо и Макензен веднага изтичаха при него.