— Бате Венчо, бате Венчо…
— Донесохте ли нещата?
— Всички! — каза Макензен.
— Бате Венчо, повози ни, моля ти се… — каза Фильо.
— Не мога. Имам работа.
— Моля ти се!… — повтори Макензен.
— Трябва да бързам за казармата.
— Само малко… — не спираше Фильо.
Едно момиче с войнишко кепе на главата излезе от клуба. То гледаше със сините си очи Венчо. Той я видя, лицето му стана по-строго, почти началническо.
— Защо не качиш децата? — попита момичето.
— Защото бързам. Дойдох да видя как изпълнявате задачата.
— Аман от началници! — каза присмехулно момичето.
— Така ли? — обърка се Венчо.
— Точно така, господин кандидат-подофицер! А мене ще качиш ли на този драндолет?
Венчо още повече се обиди — тоя път заради мотоциклета.
— Како, кажи му да ни повози — настояваше на своето Фильо.
— Наистина, качи ги! Те заслужават!
— А ти искаш ли?
— Все ми е едно — каза момичето и се засмя.
— Е, добре — реши най-сетне Венчо, — качвайте се!
Няколко деца, възползувани от случая, се метнаха преди Фильо и Макензен, но двамата, особено Макензен, ги свалиха веднага без особен труд. Фильо се качи зад Венчо, а Макензен се разположи в коша.
— Господин началник, пардон — кандидат-подофицер, кога ще наминете пак за проверка? — пак се усмихна момичето.
— Довечера съм тука — каза Венчо. — А ти?
— Може би… — каза момичето, като, кой знае защо, тоя път се засмя с глас.
Той запали мотора. Даде газ повече, отколкото трябва, при което моторът изрева като ранен тигър, после си свали шлема и го нахлупи с трясък на главата на Макензен. След това с рев рязко потегли. Направи завой, така че колелото на коша се вдигна във въздуха и като състезател полетя напред. Тази атракция беше за момичето със сините очи.
Никое друго превозно средство не дава така ясно и осезателно чувството на скорост, както мотоциклетът. Ако искаш да научиш що е скорост, едва ли физиката ще ти я докаже. Най-добре се качи на мотоциклет и нека вятърът духа в гърдите ти и развява косите ти!
Мотоциклетът се носеше по улиците на града. Тук-таме се опитваха да се вдигнат във въздуха като тежки транспортни самолети кокошките, изненадани от машината. Кучетата също с лай гонеха мотоциклета и когато изоставаха, с гордост тръгваха по улицата, доволни, че такъв страшен звяр бяга от тях!… Фильо и Макензен бяха щастливи и малко уплашени. Венчо изпитваше също така радостно чувство, както децата, караше бързо и не много предпазливо. Те заобиколиха една каруца. Подплашените коне отведнъж се изправиха на задните си крака и се понесоха в буен галоп. Отнякъде изскочи Томи. Той просто се залепи за мотоциклета. Тичаше с изплезен език и лаеше. Венчо спря. Томи се хвърли към него, изправи се на задните крака и се опита да го близне с големия си език.
— Бате Венчо, да го вземем… — умолително каза Макензен.
— Добре.
Сега Томи се настани в коша точно в скута на Макензен. Той си въртеше главата като турист и разглеждаше с безразличие наоколо, сякаш цял живот бе прекарал на превозно средство. Мотоциклетът забави ход и спря пред портала на казармите. Тук всички познаваха Венчо. Часовите отдадоха чест. Той отговори с едната ръка, а с другата държеше кормилото. Но затова пък Фильо и Макензен отговаряха с отдаване на чест на всеки срещнат. Фильо за малко не падна, защото бе отпуснал от дръжката ръцете си, залисан да дава чест. Сега мотоциклетът с по-бавен ход мина покрай няколко артилерийски оръдия. На едно от тях бе седнал подпоручик Недев и пушеше цигара. Фильо и Макензен му отдадоха чест. Той се усмихна и отговори, даже си сложи ръце на устата и викна нещо, но никой не го чу от рева на машината. Наближиха моторизираната част. Тук бяха струпани камиони, танкове и мотоциклети. Около тях се въртяха офицери и омаслени войници в комбинезони. Явно, моторизираната част се стягаше. Венчо спря мотоциклета до един камион. Отдолу се бе пъхнал човек и се виждаха само краката му.
— Бате… — каза Венчо.
Изпод камиона се надигна Христо, целият в масло и грес. Той също бе в син комбинезон. Бършеше си ръцете с парцали.
— Защо водиш децата?
— Да видят!
— Няма какво да виждат!…