Момчето, наречено Фильо, бързо изтича по стълбите надолу. Посрещна го едрият Макензен и почна да се върти около него. Зад файтона с лай изскочи голямо куче вълча порода. То се изправи на крака, за да близне лицата на двете момчета.
— Томи! — каза Макензен. — Те туа!… Куше!
Кучето послушно легна на земята, като си закри срамежливо едното око с лапата, но не издържа дълго, пак скочи и се разлая.
В провинциалните градчета езикът, на който разговаряха хората с кучетата, беше френският, като най-аристократичен. Първото нещо във възпитанието на едно куче, което имаше господар, беше да научи думите: те туа, куше, марш, але, прьоне, виен иси, доне моа и други правилни и неправилни френски глаголи. А знаем, че основата на един език са глаголите. Имаше кучета, които бяха усвоили френския език далеч по-добре от своите господари, и пак ядяха бой.
От балкона на третия етаж се показа една жена с бебе в ръце.
— Фильо… — извика жената — мързел такъв! Качи се да вземеш чайника и да го налееш с вода!
Двете момчета се погледнаха. Фильо изтича по стълбите. Когато слезе на двора, чешмата беше вече заета. Едър мъж с гъста къдрава коса, по фланелка, но с тъмносин панталон и обувки, лъснати до блясък, се плискаше с водата и издаваше странни мучащи звуци. Раменете и гърдите му бяха също целите в гъсти черни къдрави косми, показващи все пак нагледно теорията на Дарвин, че човек не е произлязъл от пуяка, да речем, а може би непосредствено от карнобатската овца. Но Фильо истински му завиждаше. Според него нямаше нищо по-мъжествено от тези косми. За съжаление при него не съществуваше и помен от тях.
Двете деца гледаха мъжа с хубавите панталони. В тази оскъдица на войната хората носеха кърпени дрехи още от Освобождението на България… но имаше и такива — като тоя, дето се миеше — с английски платове и хубави боксови обувки, дадени от Комисарството. Те издаваха принадлежността им на хора от категорията, която бие, а не откъм тая, която яде бой…
Погледите на децата бяха втренчени в пистолета му отзад, на колана, пъхнат в кобур. Кой знае защо, мъжът сутрин показваше на целия двор оръжието, понеже, като облечеше вече ризата, вратовръзката и сакото (пак взети с бележка от Комисарството), този белег на мъжественост и власт не се виждаше. Но мъжът прекали да се мие и плиска. Не обръщаше внимание никому и сякаш нарочно продължително се зажабурка, изви глава назад като щъркел и почна гаргара със звуци на певица, която се разпява. Той явно изчерпваше търпението на чакащите. Двете момчета отново се погледнаха.
— Защо толкова се мие?… — попита Фильо.
— Ами-и-и — заекна Макензен, впрочем той заекваше, когато иска — не е бил на баня човекът от Коледа!…
— Сигурно ще отиде пак на Димитровден!… Още колко месеца остават? — невинно попита Фильо.
— Ами още три.
Мъжът се обърна, вече засегнат.
— Слушайте, мърльовци! Ако още веднъж засвирите сутрин и събудите града, ще се разправям по друг начин с вас! — И попипа револвера отзад. — Държавата се троши — продължи наставнически той, — а вие сватби правите!…
Двете деца гледаха втренчено, сякаш зад него.
— На нас ли говори? — попита учудено Фильо.
— Не-е-е-е — заекна Макензен, — той говори на петела!
Петелът се беше приближил и се навърташе около чешмата.
— Как? Той знае езика на животните? — попита Фильо.
— Ами д-д-да-а-а — каза Макензен, — животните се разбират помежду си!…
Това беше отдавна заучен диалог между двамата, изпълнен и този път блестящо. Но на мъжа трябваше време, за да разбере скрития смисъл. Може би и не го разбра, едно обаче знаеше със сигурност — че нещо се подиграват с него. Беше убеден, че е жестоко обиден.
— А, така ли? — каза мъжът и тръгна към двете деца, като пак пипна отзад револвера.
На двамата им стана малко страшно и почнаха да отстъпват назад. В тоя момент зад файтона се показа огромната фигура на бай Мицо Войводата — бащата на Макензен. Беше много едър човек с рошава коса, щръкнала навсякъде, и буйна черна брада до кръста. Всички го наричаха Комитата или Войводата, какъвто беше и всъщност по специалност, защото файтонджийството никога не смяташе за свое призвание. Дълги години се беше мотал с разни чети по македонските чукари — отначало разбойнически, а после революционни — и твърдо смяташе, че човечеството ще се оправи, когато барем половината бъде „изтепано“. Той, разбира се, оставаше в другата, оцеляла и човеколюбива половина.
Кучето започна да ръмжи. Мъжът с пистолета се спря. Бай Мицо не можеше още нищо да съобрази. Главата му се цепеше от снощното пиянство и знаеше, че ще му мине едва като изпие няколко шишенца ракия в кръчмата на бай Васил Мискета. Конете разбираха здравословното му състояние и спираха като заковани всяка сутрин пред кръчмата, където търпеливо чакаха стопанинът им да си изпие лекарството.