— Ние само за малко… — примоли се Фильо.
Сега и вторият брат облече един изцапан комбинезон. Двамата се пъхнаха под камиона.
— Ключ седемнайсет — викна отдолу Христо.
Фильо и Макензен се наведоха над сандъчето с инструменти. Те подадоха необходимия ключ. После Венчо им върна някакво желязо и викна под камиона:
— Натискайте надолу!
Двете деца натискаха лоста, като даже легнаха върху него.
— Стига, достатъчно, пуснете!
Сега те вече нямаха работа. Загледаха се в мотоциклета край тях. Двамата като сомнамбули тръгнаха към него, без дума да си кажат. Разгледаха го от всички страни. С особено внимание се отнесоха към ключа, оставен върху фара. След малък мълчалив спор кой да седне на кормилото, разбира се, седна Фильо. Макензен, недоволен, се качи в коша. Томи също искаше да се качи, но Макензен го изпъди, Фильо хвана ключа. Завъртя го и лампичките светнаха, а после с едно движение на крака запали мотоциклета. Под камиона се чу гласът на Венчо:
— Ключ тринайсет, дявол да го вземе!…
Децата се спогледаха. Фильо бързо завъртя ръчката на газта. Мотоциклетът оглушително изрева. Помъчи се с крак да включи скоростта. Макензен също от седалката протегна ръка и натисна скоростния лост. Скоростта се включи. Фильо отпусна лоста и мотоциклетът политна напред. Венчо и Христо изскочиха изпод камиона като ужилени, но беше късно. Затичаха се след децата. Томи също тревожно лаеше. А двете деца бяха уплашени не на шега. Мотоциклетът се носеше със застрашителна скорост. Те минаха под носа на един войник, който ядеше чорба от канче, и за учудване на войника канчето изхвръкна точно когато протегна лъжицата. Войникът гледаше зяпнал след тях. С невероятен завой, на който можеше да завиди всеки състезател, по неволя се качиха на един мост за поправка на коли. След това със скок отлетяха нататък. Профучаха пред един камион, който в последния миг спря, и сега се носеха право към оръдията. От едно оръдие скочи познатият им подпоручик, но бе принуден отново да се покачи като котка на лафета, за да мине мотоциклетът под него. И той се присъедини към братята и кучето и тичаше след тях, а даже по едно време ти изпревари. В същия момент полковникът разговаряше с някакъв партизанин с голяма брада пред централното здание на казармите. Те застрашително го наближаваха. Все пак полковникът успя да се отдръпне и фуражката му отхвръкна на тревата, като продължи да се търкаля. Сега се носеха право срещу телената ограда. Фильо с мъка успя да вземе завоя и се насочиха към погребите. Минаха върху хълма на погреба, но следваше противотанков окоп. Мотоциклетът изхвръкна над окопа. Децата се изтърколиха. Машината продължи сама още няколко метра, после се търкулна на една страна. Ревът се усили и задното колело се въртеше като побесняло. Децата лежаха неподвижно. Пръв над тях се надвеси Томи. Скимтеше и виеше. Със зъби ги дърпаше за дрехите. Пристигнаха Христо, Венчо и подпоручикът. Вдигнаха ги от земята. И двамата бяха в лошо състояние. Дрехите им бяха изпокъсани. Лицата им изцапани. Първо отвори очи Фильо, а после Макензен. Те може би пъшкаха повече, отколкото трябваше, защото ги беше страх от последствията. Подпоручикът измъкна от джоба си превързочен пакет, разкъса го със зъби и превърза главата на Фильо. Венчо се занимаваше с Макензен.
— Добре, че не стана нещо повече… — каза подпоручикът, докато превързваше Фильо, — иначе какво щях да правя без шафер!…
Христо чу тези думи. Лицето му се опъна. Той си тръгна, без да каже нищо.
— Изкарахте ми акъла — каза Венчо. — Ако беше станало нещо с вас, по-добре е да не се връщам при мама…
Когато двамата герои, превързани с бинтове, влязоха в двора, цялата махала се събра около тях. Майката на Фильо пищеше и нареждаше:
— Къде сте по цял ден?!… Кокалите ще си оставите някъде!
Двамата мълчаливо пристъпваха от крак на крак и не казваха нито дума, докато майката на Фильо се умори да говори и се прибра в къщи.
— Какво стана? — попита сестричката на Макензен, но не брат си, а Фильо, като му хвана ръката. Той рязко я издърпа.
— Паднахме от танк — каза Фильо. — Но спасихме поне танка.
— Ами да… — заекна нарочно Макензен. — Всички са ни много благодарни…
Децата ги гледаха със страхопочитание.
— От танк? — викна майката на Фильо, която ги беше чула от балкона. — А какъв е тоя танк?
Макензен се готвеше да обясни.
— Трай си! — ощипа го Фильо. — Не виждаш ли, че нищо не разбират тия жени…
(обратно)Късно след обяд бай Тома в полувоенната си униформа с ОФ на пилотката и на ръката подкара пред себе си Фильо и Макензен като арестувани. Пушката си носеше унило през рамо като пъдар. Лицето му не предвещаваше нищо хубаво. Стигнаха дюкяна. Той отдавна го бе занемарил, защото се бе включил ревностно в революцията. Отвори дюкяна. Някакъв човек с пакет в ръка искаше да влезе.